rafaelis написа:Направи си една тема за чат, в която да описваш колко всички тук са прости и колко ти си велик и готин, или пък просто само за да си пишеш. Ич не ми дреме кого и как коментираш - това си е въпрос на твоето лично възпитание. Просто не осирай целия форум.
..............................
Вместо това децата научават, че е съвсем в реда на нещата и дори е готино и забавно да убиеш просто ей така, без причина, за кеф. Просто да гръмнеш Мариус. И е много важно това, че жирафът има име. Давайки човешко име на някого, ти всъщност го признаваш за личност. Защото това не е просто някакъв жираф от копенхагенския зоопарк. Това е именно Мариус, същият онзи Мариус, чиито бебешки снимки въпросният зоопарк тиражираше, същия Мариус, който носеше печалби, докато беше малко сладко бебе със закръглената муцунка, която доверчиво буташе в ръката на гледача си, за да получи ръжен хляб, докато публиката примираше, разтапяше се и викаше „awwww“. Същия този Мариус, който е произведен с пълното съзнание, че няма да е подходящ за оплождане и в един момент зоопаркът ще трябва да се отърве от него.
И този Мариус, който пораствайки започва да губи облика си на плюшена играчка и се превръща в голям жираф и следователно вече не е чак толкова забавен и сладък, може просто да бъде отстрелян. Защото вече не е интересен. А на негово място управата на зоопарка винаги може да произведе нещо друго. Или някой друг.
Това е много важен урок.
Децата научават от заслужаващите доверие възрастни, че практически няма разлика между живото създание и предмета. И в двата случая ако вече не са ти интересни, можеш да се отървеш от тях. Когато палавото малко кученце или котенце престане да изглежда като плюшена играчка, просто можем да го разкараме както намерим за добре и да си вземем нова плюшена играчка. Няма проблем да го удавим примерно. Или подпалим. За кеф.
Научиха и как се предава доверие. Как гледачите на Мариус, които би трябвало да се грижат за него и да го пазят да не му се случи нещо лошо, с пълно съзнание го примамиха, разстреляха го и нахраниха с него лъвовете. И децата разбраха, че това, освен дето е правилно, е и забавно.
Колкото до неизбежността на смъртта и прочее… Децата всъщност се научиха на пренебрежение към живота и неуважение към смъртта. Освен това усвоиха нагледно, че ненужната насилствена смърт е не много по-различна от (весело) цирково представление.
Което всъщност е голямата причина, поради която светът се потресе. Защото наистина е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете. Възмутените коментари почти във всички случаи питаха: защо убихте Мариус и защо го направихте пред децата?
Защото освен убийството на жирафчето мнозина видяха нагледно как тепърва развиващата се емпатия на децата беше екзекутирана и разчленена. Заради желанието на някакъв социопат с божествен комплекс.
Ето защо е неприемливо убийството на Мариус.
Като стана дума за социопати с божествен комплекс, директорът обясни, че Мариус всъщност не бил домашен любимец. И тук се връщам на свинефермите. Да, Мариус не беше домашен любимец, но не беше безименно теле, прасе или пиле, предназначено да свърши на нечия трапеза. Той беше роден и отгледан в зоопарк при това с идеята да се превърне в обществен любимец. А предназначението на зоопарковете поне доскоро не беше осигуряването на месо (а защо не и кожи от екзотични животни или слонски бивни?), а опазване на животните и грижа за тях. Именно затова точно толкова недопустима би била и публичната екзекуция в зоопарка и на прасето, и на телето, и на кокошката, наред със слона, носорога, жирафа или хипопотама.
Заради това, а и заради описаното по-горе. Защото е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете.
Факт е, че разрастващото се човечество има нужда от все повече храна. И е факт, че човечеството бавно и несигурно все пак еволюира. Хилядолетия са били необходими, за да надраснем робството, гладиаторските борби, горенето на еретици, варенето на престъпници във врящо олио и публичните екзекуции, които са били (а на места и още са) нещо като алтернативно забавление за масите, често с активното участие и на публиката. Не сме надраснали напълно всичко това, но поне се стараем. Стараем се и да се грижим по-добре за животните, предназначени да се превърнат в наша храна. След като още не сме измислили как да произвеждаме готови пържоли – което може би един ден наистина ще превърне прасетата, кравите и кокошките в по-екзотични обитатели на зоологическите градини от жирафите, слоновете и орангутаните, – поне няма нужда да проявяваме садизъм към тези, които ни пълнят чинията. И всъщност този урок би могъл да се предаде на децата.
А вместо това децата научиха, че… Че наистина няма нищо лошо да пребиваш тюленчета с бухалка, да избиваш делфини, за да докажеш мъжествеността си, да застреляш кротко пасящ си слон, за да се снимаш до трупа му и да се похвалиш във фейсбук и въобще да се държиш като пълен инфантил, чиято детска градина му е отесняла и който вече не се ограничава до късането на крилцата на мухите и си търси други, по-вълнуващи забавления.
“Реакцията на обществото е вид “диснификация”, тоест приравняване на всичко, което става в природата, до филмчетата на “Дисни”. Хората в общества, далеч от селския живот, третират животните като равноправни граждани. А за една аграрна нация като Дания това далеч не е така” бил казал Петер Сандое, професор по биоетика към университета в Копенхаген.
И тук стигам до щастливите датски деца.
Защото те сигурно наистина са щастливи. Защо да не бъдат? Не са ли били щастливи римлянчетата, които от трибуните са посочвали с палец кой да живее и кой да умре? И сигурно с дни са коментирали кървавия двубой, на който са били свидетели. Защото щастието е много тясно свързано с емпатията. И колкото по-опериран от емпатия е даден човек, толкова по-щастлив ще бъде. Защото не само, че чуждата болка и нередностите няма да му въздействат по никакъв начин, а може дори да му бъдат забавни. Защото хората, които намериха убийството на Мариус за отвратително, отдавна са разбрали, че не живеят в дисниевата версия на „Малката русалка“, а по-скоро обитават оригиналния й вариант, поради което искат да направят света по-добър. Защото ако бяха на менталното ниво на обитаващите световете на Дисни, тепърва трябваше да развиват емпатията си и разбирането за добро и зло, и станалото в зоопарка на Копенхаген нямаше чак толкова да ги потресе.
И се ужасиха, защото наистина е нужно цяло село, за да отгледа едно дете.
Живеем в „модерен“ свят, в който хората все повече се отдалечават от реалността относно живота и природата – дотолкова, че не знаят от къде идва собствената им храна, да не говорим за храната на животните. За болшинството от развития свят, месото се случва само в чисти, бели тарелки в супермаркета, а бялата мечка е сладка, плюшена и пие кока-кола.
Това създава у много хора детински представи за природата – като за приказна утопия, където всичко е „добро“ и „чисто“, а животните се обичат едни други. От детството сме бомбардирани с анимационни филмчета за сладки зайченца, сърненца и лъвчета, плачем и за на Бамби майка му, и за на Симба баща му. Като пораснем, приказно-детинското ни виждане за Майката природата се олицетворява от Аватар, където всички животни и растения са братя и споделят мисли и най-вече чувства.
Това, че на Симба баща му ще разкъса и изяде на Бамби майка му, ако я срещне, че белите мечки не се хранят с кока-кола, а с тюлени (включитеlно и пухкави бели такива), както и че за да ядеш пиле, някой трябва да го отгледа и после заколи, някак остава в периферията на този cognitive dissonance. Баба ти, разбира се, не ги е забравила тези неща – тя пилета е клала, и ги е варила даже. Баба ти не е можела да си позволи лукса да забрави от къде идва храната й. Ти можеш. Но дали трябва?
Няма да навлизам в подробности, относно удивително погрешните политики относно опазването на природата, които са резултат от детинско-приказното виждане за нея и които й вредят, нито за другите аспекти от живота, в които това детинско-приказно виждане стига до мистика – антиваксинизъм, хомеопатия, чакри, аури и т.н. Но смятам, че в нашия полу-виртуален съвременен свят е важно да запазим трезвото си виждане за реалността и да помним от къде идем.
Относно възпитанието на децата и образованието, северните европейски народи имат силни и добри традиции. С удивление съм гледал скандинавски образователни филми за детската сексуалност (предназначени да ги гледат деца), в които спокойно и нагледно се обясняват неща и се дават съвети, за които нашите родители ги е срам да говорят даже помежду си, камо ли с децата. В ера, в която масова световна практика е децата да се изолират максимално, да им се налагат колкото се може повече правила и забрани „за тяхна защита“, стигащи до абсурди (особено в САЩ), в Северна Европа на децата се гледа не като на малоумни джуджета, а като на хора, които ще трябва да живеят в реалния свят и съответно ще им е нужно да се научат да се справят с реални проблеми. Поради това стремежът е не максимално „да се предпазят“ децата от всякакви вредни, шокиращи и т.н. влияния, а да се обучават в практично мислене и постепенно да им се покаже светът такъв, какъвто е и в тях да се изгради любознателност и любопитство.
Идва време, в което трябва все пак да кажем на детето си, че дядо Коледа не съществува – не защото сме жестоки, мразим го и искаме да разрушим детските му мечти, а защото го обичаме и искаме както то расте, така да растат и разумът и разбиранията му.
Принципно според мен ненужната жестокост към животни е излишна - като с онова влаченото куче. Не одобрявам това с жирафа, ама не го и осъждам. Безразлично ми е.
Stinkata написа:Ние чакаме от още две-три "пекарни"... ... Явно в близките 2 месеца няма да имаме котЕ...
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 18 госта