Основна територия и градове населявани от ранните българи преди аварското (558 год.) и хазарското нашествия (679-680 г.).
Целта на настоящата статия е да се предложи семантика на названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар на основата на иранската теория за етническия произход на древните българи, като се отчитат историческите особености и роля на тези названия.
Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племенно ядро, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух, наречено УНОГУНДУР според гръцки източници и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) според арменската география “Ашхарацуйц” от VII–ми век, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR на латински език. В някои по-късни източници те са наречени ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ (в писмото на хаган Йосиф), VNUNDUR (VIII-ми век). В една карта издадена от Гийон Делил през 1712 год. отнасяща се за византийските провинции през времето на император Константин Порфирогеник (IX-ти век), областта Мизия е обозначена като населена от народа Bulgari onogunduri. На основа на двете названия може да се счита, че ОНОГХОНТОР - onogundur е определение за качество към основния етноним БЪЛГАРИ. От своя страна, самостоятелното название ОНОГУРИ изглежда като форфологичен вариант на onogundur.
Названията оногхонтор-блгар и утигури са многократно засвидетелствани във важни исторически източници като групови названия на прабългарите, населяващи района на север от Кавказ и по Северното Причерноморие в периода 6-ти – 7-ми век. Към тях традиционно се прибавят и кутригурите, асоциирано или подчинено на прабългарите сродно племе. Кутригурите живеят северозападно от река Дон и още от началото на VI-ти век многократно нападат областите Илирия, Мизия и Тракия на Византийската империя. Утигурите живеят източно от тях и към средата на VI-ти век влизат във война с кутригурите в интерес на Византия. От своя страна, оногхонтор-българите заемат източната част на този обширен район, където са съсредоточени големите градски и стопански центрове Хумар, Балкар Балк, Балх, Беленджер и др. В много източници се среща и още едно племенно название за ранните кавказки българи - оногури, което повечето учени считат за еквивалентно на оногундури.
Има византийски и китайски данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана с център град Бакат - района Унаге, според китайски хроники. По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на аварите (средата на VI-ти век) и хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселват от Северното Прикавказие към източните склонове на Карпатите, където оставят много топоними (Унг вар - градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария или Оногория - днешна Унгария). Под влияние на това название, ранните маджари наричат българите "нандор", а българския комитатски център Белград - Нандор фехервар (Оногурски, т.е Български Бялград).
Разликата между кутригури и оногхонтор-българи е главно в това, че първите никога не са създавали своя държава и са участвали в многобройни грабителски походи в европейската част на Византия, самостоятелно или в съюз с авари. За разлика от тях, няма данни оногундурите (оногурите), които са всъщност държавнотворческото ядро на Кубратова и Аспарухова България, да са участвали в грабителски походи на територията на Византия. Тези факти сигурно отразяват фундаментални различия в културата и стопанството на двете племена или народи.
За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи Северен Кавказ. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, бургар и баграсик са българите и родствените им берсили, а сирургур са известното сарматско племе сираки. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси, а като част от българите. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите. Подобни сведения оставя и Мовзес Хоренаци.
При обясняване смисъла на названията оногур, утигур и кутригур, изследователите отдавна са обърнали внимание на общия им завършек "-гур", който се разглежда като отделна семантична единица за общност или частица за множественост. В действителност, думата "гур" е исконно иранска и означава "племе". Завършекът "-гур" присъства и в сирургур, название на сарматското племе сираки според Захарий Ритор. Има и още едно подобно племенно название на етнос, родствен на прабългарите - това на аварите. Съгласно по-нови данни истинското название на аварите е угргури. Бягайки от тюрките в средата на VI-ти век, част от угргурите се насочват към Източна Европа, където стават известни като авари и обри. Най-вероятно, тези угр-гури са част от източноиранските племена ефталити (бели хони, хионити), известни още като валхонити, вархонити (т.е, хони или хиони от вида "вар", "авар"). Общият ирански произход на угргурите, сирургурите и оногурите-българи обяснава еднотипният начин на образуване на техните племенни названия със завършека "-гур".
Не бива да се бърка източноиранското сакско племе хионити (хони, хиони, хиаона) с монголоидното племе хунну от района на Монголия - Централна Азия. Племето хунну е известно с китайското се название Xiōngnú; Hsiung-nu, Hsiong-nu (шюнну, сюнну, сюн-ну, сюнну, сюну, шуан-ну), в согдийски вариант – xūnxun. На китайски това значи "северни варвари", понеже техните местообиталища са северно от Китай. Хионитите са европеиди и са живеели западно от Китай. Разтоянието между земите на хионитите и на хунну е около 4 000 километра, колкото от София до Мадрид. През 380 г. малка част от хун-ну нахлуват в Източна Европа (380 - 460 г.) и стават известни като хуни, huns, руски гуни, старобългарски хунав. Най-известният им водач е Атила, обединил и много местни племена срещу Рим. Напоследък връзката на Атиловите хуни с централноазиатските хунну се оспорва.
Съгласно силно остарялата, формулирана преди 250 години, хипотеза за хунския етнически произход на българите, названието ОНОГУР се възприема като “хуногур” и условно се превежда като "хунски род". Тук се има пред вид обаче монголоидното племе на Атила, хунну, а не източноиранското сакско племе хионити, хиаона. По тази причина в началото на 20-ти век е разпространено названието хуно-българи, което днес е анахронизъм. Поради факта, че прабългарите са се появили в Европа няколко века преди монголоидните хунну, както и поради силното различие в археологическите данни за расовите особености на двата народа, днес повечето учени отхвърлят хунската хипотеза и заедно с това и тази етимология.
При древните индоевропейци е съществувала представата, основана на дихотомията „вътрешен-външен”, според която „вътрешен” значи „познат, приятелски”, а „външен” е равносилно на „непознат, враждебен”. В съвременния български език и централнобалканския му диалект също се употребяват понятията "вътрешни хора" и "външни хора". Например когато се прави сватба, присъстващите се разделят условно на "вътрешни хора", стоящи най-близо до свекъра, свекървата, кума и кумата и "външни хора", които са "отдалечени". По-общо, "вътрешни хора" означава "близки роднини, сродници, хора от същата кръв и плът", докато "външни хора" означава точно обратното - "човек без роднинска връзка, отдалечен, чужд". Този смисъл на понятията "вътрешен" и "външен" може да има връзка с деленето на прабългарите на "вътрешни" и "външни" по отношение на управляващия род Дуло. Също така, споменатото от К. Багрянородни делене на българските боляри на "вътрешни" и "външни" може да не е по административен, териториален или технически признак, както обикновено се смята, а да е по роднински признак. Т.е, вътрешните боляри може да произлизат от самия княжески род (т.н. багатури), а външните боляри могат да са представители на други родове. Действително, знае се, че например съвета на шесте велики боилади включва представители на определени родове, всеки един от които традиционно излъчва представител за определена длъжност от този съвет - кавкана, ичиргу боилата, имника, чигот-и-боила и т.н..
Вътрешните българи са живеели заедно с родствените им племена берсили и есегели в областта Стара Сарматия (Берсилия), обхващаща днешен Дагестан и делтата на Волга (Рис. 1). В тази област са разположени големите градове Беленджер, Семендер, Вабандар, Баласагун (Бял град) и др. Беленжер е известен още и като Булхар (Булкер), а също и като Булкар Балк (Българска Бяла) в ръкописа на ат-Табари. Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават "Български град". Исторически данни свързват изграждането на задкавказкия Баласагун с българите-оногури. На основата на много документални свидетелства, големият руски изследовател на ранните българи и хазарите Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Беленджер - Варачан.
Под хазарски натиск, Аспаруховите оногхонтор-българи се преселват от Хипийските планини (известни още като Български, Конски, Дзиакан), намиращи се в Сарматия към района на днешна Източна Румъния и Молдавия. Новият район на заселване бил наречен от тях ОНГЪЛ - ОГЪЛ (назалност на първата сричка!). Вероятно това е причината поради която арменците са добавили определението “бежанци” към израза оногхонтор-блгар. Древнобългарският термин ОНГЪЛ-ОГЪЛ може да се изведе от морфемата ОНОГ чрез добавяне на типичния за прабългарите суфикс ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ). От тук, най-вероятният смисъл на ОНГЪЛ е “среда, средищност, средина, сърцевина, център”. Онгълът всъщност е централната област на землището или държавата, там където живее владетеля със своя управляващ род оногхонтор-българите. В такъв смисъл ОНОГУР, ОНОГХОНТОР-БЛГАР и Bulgari onogunduri ще означава 1. Вътрешни българи и 2. Главни, същински българи. Двете определения имат взаимно допълващ се и припокриващ се смисъл, който отговаря на историческата фактология, че тази част от българите са подкрепяли бат Кубрат и Аспарух и са съставлявали същинската част и държавно-творческото ядро на Стара Велика България и Дунавска България.
Названието УТИГУРИ най-вероятно означава ВЪНШЕН РОД (ПЛЕМЕ). Определението УТИ на съществителното ГУРИ - род може да идва от една добре документирана дума от старобългарския език, уду – отвън. От думата УДУ - отвън е образувана производната УД – крайник, множествено число УДОВЕ (крайници, в смисъл ръце и крака на човек. Същата дума УД и със същото значение “крайник” е отбелязана в българските диалекти от Стефан Илчев [1974]. В такъв случай утигурите (външно, покрайненско племе) би трябвало да съвпадат с т.н. "външни българи".
Названието КУТРИГУРИ сигурно означава МАЛЪК, ДРЕБЕН РОД (ПЛЕМЕ). Първата дума КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката.
Съгласно византийски автори кутригурите и утигурите са етнически родствени, имат общ прародител и еднакви обичаи. В стари времена те се наричали кимери и скити. По някое време кутригурите откриват, че Керченския провлак е проходим и преминават от другата страна на Меотидското езеро. Така те стават съседи на племето АНТИ. Има няколко хипотези за етимологията на названието анти, но най-обоснована и широко приета е иранската (сарматска) етимология, съгласно която "анти" означава "краен, пограничен", от αντας - край, краен. Подобнен индоевропейски корен има в много езици, сравни английското end - край. Първоначално антите са били ирански племена, живеещи западно от утигурите, по течението на река Днепър. В много исторически документи и хроники названията и вождовете на антите и утигурите често се смесват, а понякога събития, описвани за утигурите се присват на антите и обратно. Това смесване на двете племена може и да не е случайно, още повече че те са били съседни едно до друго, първоначално са имали родствен ирански характер и, както виждаме, имали се един и същи смисъл на своето име. Защото анти означава "крайни, външни", а утигури най-вероятно означава "външно, крайно племе". Самостоятелно или заедно с анти и авари, кутригурите са опустошавали балканските провинции на Византия в продължение на VI-ти и VII-ми век. Тъй като старото елинизирано и латинизирано население е било унищожено или принудено да се пресели в по-защитени места, аварите и кутригурите постепенно са населили част от опразнените земи.
Предложената семантика на груповите названия ОНОГХОНТОР-БЛГАР (вътрешни българи), УТИГУРИ (външен, страничен род) и КУТРИГУРИ (малък, дребен род) позволява да се идентифицират историческите формирования, известни като “вътрешни българи” и “външни българи”. Получените резултати показват, че неустановените засега “вътрешни българи” вероятно съвпадат с оногундурите на Кубрат и Аспарух. Това е пряко указание, че вътрешният ръководен център първоначално се е намирал на север от Кавказ, в обиталището на тази група. От гледна точка на историческата роля на оногундурите, този извод е напълно закономерен. От друга страна, формированието “външни българи” може би съвпада с групата на утигурите, която действително е заемала по-далечна и периферна територия спрямо така дефинирания управленски център на оногундурите. Трябва да се подчертае, че от трите названия единствено за оногундурите се посочва директно, че са българи, понеже те са ОНОГХОНТОР – БЛГАР. Аспарховите българи нямат племенно деление и са известни на унгарците само като НАНДОР, т.е., оногундури или вътрешни, централни българи. В района на Карпатите и Трансилвания, терминът ОНОГУР и производният му НАНДОР се превръщат в синоним на “българин”.
В съвременните учебници по българска история не се говори почти нищо за ранната история на аспаруховите оногхонтор-българи въпреки, че се подчертава тяхната основна роля във формирането на Дунавска България [История на България, 1981]. Куриозното е, че малкото място, определено за древните българи е заето изключително само с кутригурите и техните непрекъснати набези във Византия. Понеже кутригурите са ниско културни номади и грабители, в представите на читателите се изгражда един неприятен образ за древните българи – основателите на България. В интерес на обективността, авторите на учебниците трябва да сложат центъра на тежестта там, където е бил в действителност – върху вътрешните, оногхонтор-българи. Тогава именно в съзнанието на съвременното поколение ще възкръсне истинският образ на древните българи, какъвто са го знаели всички древни народи.