VILIO написа:Суонзи първото полувремие можеше да водят с поне два гола разлика. Така,че имахме късмет за този хикс.
Мичу: Дърво съм, но играя с най-голямата страст на света
По тренировъчен екип Мичу (26-годишен, родом от Овиедо) посреща екипа на “Ел Паис” в кафене на входа на базата на Суонзи. Рана се забелязва по протежението на дясното коляно на изненадващия суперхит на Премиър Лийг, който не спира да бележи във всички турнири, включително в първия полуфинал с Челси за Купата на лигата. “Раната е заради тренирането на изкуствени терени”, обяснява нападателят.
Неговият треньор Михаел Лаудруп е насрочил тренировката за 14 часа местно време, въпреки че обичайно е в 12 часа. “Малко е извънредно, но понякога трябва да чакаме младежите или ръгби отборът да приключат. Никой не протестира, очаровани сме от този клуб и това е тайната на успеха ни.”
Неговият личен успех го кара да мечтае за националния отбор на Испания, като скоро ще бъде наблюдаван на живо от самия Висенте дел Боске. “Ех, само да можех да тренирам с тях дори за ден..., но не е лесно да стигнеш до там.”
- Мислите ли си понякога, че този успех може да бъде нещо краткотрайно?
- Със сигурност. Казвам си: “Мигел, с това ще се свърши и трябва да продължаваш да правиш каквото можеш, а то е да идваш в тази база, да тренираш, да се хидратираш добре, да почиваш, да бъдеш професионалист.” Всичко се случи много бързо, за две години изживях огромна промяна. Последният ми мач като титуляр за Селта бе на един 2 януари. Четири или пет месеца играех по 20-30 минути на мач. Приключвах договора си и си казвах: “А сега накъде?”. В онези моменти бе много важна работата, която свърших с Хуан Карлос Кампийо, работещ тогава с бившия треньор на Селта Алехандро Менендес.
- Това е било с цел постигане на вътрешна промяна, която може да е тежка, тъй като предполага признаване на собствените недостатъци...
- На мен много ми помогна. Винаги имаш до себе си своето семейство и своите приятели, ала тази трета гледна точка ти помага да откриеш недостатъците и качествата си. Добре е да познаваш себе си – аз не мога да изляза на терена да правя нещата като Меси, тъй като не ги умея.
- В Премиър Лийг ли намерихте идеалната сцена за тази страст, с която играете?
- Това е част от характеристиката ми – живея за футбола. Той е моята страст и моята работа, той ме прави щастлив. Продължавам да се наслаждавам ден подир ден, без да свалям гарда.
- Как успявате да завършите мачовете си при толкова сноване нагоре-надолу?
- С по-малко останали сили отколкото в Испания. Поради всичко изживяно дотук, поради платената цена да стигна дотук може да се представя добре или не, ала винаги влизам в съблекалнята с думите “не мога повече”.
- Какво значи ръката на ухото при вкаран гол?
- Идентифицирам се с феновете, идващи на стадиона да ни подкрепят; онези, които си съдират гърлата за нас. Все едно възпявам гола заедно с тях.
- И тук ли си тананикате песните на публиката като средство за мотивация?
- Не, все още не ги разбирам. Не зная дали се пеят на уелски или английски, но ми грабват много вниманието, особено в домакинствата. И аз бях такъв като фен на “Карлос Тартиере” (б.р. – стадиона на Овиедо).
- На “Вайекас” припявахте ли си Марсилезата?
- Не, не, но в сектора на Пиратите (б.р. – фен групировка на Райо Валекано) не спират да пеят и си припяваш по някоя и друга песен, докато биеш ъглови удари или хвърляш тъчове. Вътре на терена съм леко странен и особен тип. Нуждая се от тази мотивация, за да надделея при тези отигравания. Сякаш съм неразривно свързан с емоциите на публиката.
- Играете със страст и дори с гняв все едно в онова юношеско астурианско дерби със Спортинг Хихон...
- Тогава излязох гневен, тъй като бе дерби, а всички ни смятаха за мъртъвци. Бе във времето, когато Овиедо изпадна в Сегунда Б по спортни и в Терсера по финансови причини. Мнозина от школата на Овиедо решиха да премине в Спортинг, тъй като там бяха по-силни спортно и финансово. Аз реших да остана в една година, в която не знаех дали изобщо ще имаме право да се състезаваме. На практика нямахме предсезонна подготовка, някои идваха да тренират за ден и после по три ги нямаше. В първия мач ни се падна да посрещнем Спортинг у дома излязохме много мотивирани. Бихме ги с 6:1 с мой хеттрик.
- Нормално ли е това усещане, когато играете?
- Да, на мен ми идва добре. Могат да ме бъзикат, че технически не съм добър, че съм дърво, но играя с най-голямата страст на света и сега, когато нещата вървят добре за мен, всеки мач представлява целия живот.
- Какво беше чувството да кажете “не” на Спортинг през 2010 година, първата Ви възможност да играете в Примера?
- Значеше да се завърна в Астурия, у дома си и наистина бе първият ми шанс за Примера. Казах “не” с увереността, че след месеци или години ще получа нова възможност.
- Някои от обкръжението Ви натискаха да приемете...
- Всеки си има мнение. Със сигурност баща ми си имаше свое, майка ми – друго, брат ми – трето, приятелите – четвърто..., но накрая решението си е твое. Господ дава всекиму един живот да го изживее по свое усмотрение, без да наранява другите. Има 10 милиона съвета, ала един е този, който трябва да вземе решението. Аз взех своето и ще стоя зад него до смъртта си, ще стискам зъби и ще приемам последствията.
- Нямаше ли да бъдете щастлив в Хихон?
- При цялото ми уважение към Спортинг – не. Когато ти дойде една от тези оферти... Винаги си мечтал да играеш в Примера, имаш в ръката си писалка и можеш да сложиш подписа си на един лист... Това е то да се откажеш от детската си мечта, ала вярваш, че ще ти се появи втори шанс да получиш тази писалка, но с друг лист и при друга обстановка. Нямаше да бъда щастлив в Хихон и вярвах в себе си, защото после като имаш моменти на спад, си мислиш: “Мале, дали не изтървах птичето?!”. Но бях спокоен, приемах, че всичко може да се случи, както бе в Селта. Вярвах, че друг ще каже: “Ставаш за Примера и аз ще ти дам възможността”. Това се случи със Сандовал (б.р. – бившия треньор на Райо).
- Бяхте много млад, а предпочетохте щастието пред парите...
- Имаше хора, които ми казваха, че съм откачил, а други: “Свалям ти шапка, защото отборът ти е Овиедо и вярваш в себе си”.
- Как виждате футбола в Премиър Лийг?
- Ние сме отбор, който се опитва да играе добър футбол на всеки стадион. Това е философия, произхождаща от Роберто Мартинес. Английският футбол е по-малко тактически, с повече свободни пространства и по-физически от испанския. Тук не чакат второто полувреме, за да се отвори мачът, а това ми е от полза. Много използвам пространствата. За да чета мачовете, слушам много треньора. Лаудруп ти дава всички детайли с видеоклиповете. Съсредоточавам се върху вратарите – кой им е силният крак, за да търся слабата им страна при плонжове. Тези малки детайли ти помагат много в момента на шутиране или финтиране на съперника.
- Кой защитник Ви впечатли най-силно?
- Компани от Сити и Колочини от Нюкасъл. Но повече внимание обръщам на офанзивните играчи. Най-много ме изненада Фелаини от Евертън. Притежава всичко в арсенала си и ме изненадва способността му да поеме дълъг пас от вратаря при голяма съпротива, да укроти топката на гърди и да създаде голово положение, пък и вкарва голове. Луис Суарес ми се струва феноменален. Гледам много и Ла Лига. Фалкао е звяр, следя го много. И той като мен анализира на видео вратарите и защитниците. Борец е и е готов да си отвори рана на главата, за да вкара гол.
- Но да се оцелее в наказателните полета в Премиър Лийг е по-тежко...
- Да, но хората тук не се опитват да подлъжат съдията, а ако го сторят, дори съотборниците и треньорът му го хокат. Ако те ритнат, падаш, ала ако излизаш сам срещу вратаря, не опитваш да изкараш дузпа и червен картон на съперника, който също ти е колега. Играта тяло в тяло в наказателното поле е много тежка физически – има много футболисти като културисти, централните защитници са същински зверове.
- По-скоро за втори нападател или за същински нападател се смятате?
- Предпочитам да играя зад чистия нападател, но играя, където ме сложат, пък ако трябва и на вратата. Изненадвам ги много с късните си влизания в пеналта. Когато играеш по този начин, тук не знаят как да те пазят – дали да те поеме централният защитник, или да те преследва опорният халф.
- Това умение за атака от втора линия нещо вродено ли е?
- Придобих го с времето и с доверието на треньорите. Много съм благодарен на Сандовал в Райо, който ме пусна в 37 мача и не играх само в един в лигата поради наказание. Никога не ме сменяше, но много ме поправяше. Това бе първата ми година в Примера и исках да се уча. В понеделниците пусках видеозаписите и му казвах да ме поправя – знаех, че много неща правя зле. Даваше ми файлове с грешките. Искам да продължа да се подобрявам, това казвам и на Лаудруп, който беше голям играч.
- Продължава ли Лаудруп да пуска от онези пасове, без да гледа, когато се включва в тренировъчните мачлета?
- Да, хем знаеш, че ще го стори, но копва глезена под топката, поглежда на другата страна и вдига над защитата. Все още притежава голяма класа.
- Кой е най-милият Ви спомен от Уелс досега?
- В първия ми ден тук човекът, който трябваше да ме вземе и закара до хотела, ме забрави. Така че накрая преспах в къщата на домакина и майка му, защото хотелът не пазеше места в 3 часа сутринта.
- Пообиколихте ли страната?
- Познавам Лондон, който много ми хареса, Манчестър, Бристъл, Кардиф, а искам да ида и на Лох Нес. Обикновено се движа с влак.
- Защо пък Лох Нес?
- За да видя дали няма да се срещна с чудовището Неси (б.и. – смее се).
- Какво Ви липсва?
- Семейството, хамонът, сидрата (б.р. – испанския сайдер) и сиренето от Ла Манча.
Ладислао Мониньо, “Ел Паис”
blazev1992 написа:Как може да не коментирате?! Вчера изиграхМЕ най-великия си мач в историята. Спечелихме Кепитъл къп. На финала величествена победа над бойкия тим на Брадфорд (от 4-та или 5-та дивизия) в невероятно труден мач, който спечелихМЕ с 5-0.
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 6 госта