Винаги съм знаела, че борбата има две проявления. Едното: външното, това, което е зримото, “това, което можем да докоснем с очи”....и онова другото....Незримото, вътре в нас, или вътре в някой, в чиито рамене и нозе сме вперили взор пълен с надежда, с шепот, с вяра, с всичко, което сърцата ни могат да поберат. Онази, незримата борба, доловимата само със струните на душата, борбата от която се страхуваме, борбата, която съгражда!
Той победи! И реките отнесоха мислите ми, удавиха ги, напоиха клея, чакал своята единствена любов! Сълзите от радост, сълзите от напрежението падащо от раменете, сълзите мокрещи усмивката, която чаках толкова време!
Всяка жива или нежива материя носи в себе си спомена за нещо преживяно, за емоциите, за вълненията, за виковете, за стъпките тихи или гръмки....
И тялото се отпусна, въздухът го понесе в прегръдката си, положи го там, на земята.....на тази огнена земя, чакаща с трепет да обжари и докосне Този, който я кара да диша, да живее.... Този, който пише история със сърце и ракета!
Сега си спомням откъслечно отделните точки, сякаш трепета е изтрил, като мрежа плъзната по клея, целия спомен от видяното преди час. Само онази буца седи в гърлото ми, само тя ...и олекналото ми сърце, което сякаш изгубих, като птица из отворена клетка ....
Светлината, която видях в очите...и нея си спомням, и виковете на публиката...и диханието му на корта, и пукота на топката.... И падащият пясък при потупването с рамката .....всичко, а сякаш нищо. Усещането да си цял, да съпреживееш това отново, да застинеш, да се отделиш от земята при точки, като онази в края на втрория гейм( първи сет).
За този, в който никога не ще изгубим вяра!
За този, който кара музиката да звучи в нас!
За този, който .....
За Него!