Тадъм....сър Боби прописа за тенис.
В простичките неща откриваме
Великите мигове в спорта
Щастието на една майка и въвеждането на полицейската свирка във футбола имат нещо общо
Борислав Борисов
Нова Спорт
Винаги съм отделял случващото се в хода на един спортен двубой от всичко, което може да се види или осъзнае извън него. И вярвам, че съперничеството на игрището е най-важното нещо. Но понякога няма как да не обърнем внимание на простички неща, които някак уникално отразяват живота ни. И правят от спорта това уникално явление, което преживяваме ежедневно, и без което не можем.
Моментът на Джуди и Анди
Да кажа, че принципно подкрепям всеки британец на спортното поле, ще е лъжа. Защото аз всъщност съм яростен и страстен привърженик. Което е доста повече от някаква си подкрепа. Естествено, изключенията са изцяло свързани с български спортисти и отбори. Поради това проклятието на "Уимбълдън" винаги ме е преследвало и някак мислех, че то е като Берлинската стена – падне ли, после всичко ще е наред и ще потекат титли към Острова. Друг е въпросът дали падането на този монумент на глупостта, създаде само хубави последствия. Но да се върна на основната тема. Анди Мъри спечели "Уимбълдън" и като се замисля сега, следващото подобно проклятие за британците ще е световното първенство по футбол за Англия. Което е и моята огромна мечта. Но не това е важното в случая. Мислех, че когато видя Мъри да вдига победоносно ръце, ще се радвам изключително. Вместо това бях леко натъжен. И не заради спортната част от събитието. В чисто човешки план, този момент ме накара да се замисля за нещо съвсем различно.
Мъри печели, хвърля ракетата, избухва към публиката, после решава да отиде до ложата си, изминавайки триумфално пътя към близките си. Качва се, хората го потупват по гърба, радват се с него. Стига до треньора си Лендъл, преглъща го, после целува приятелката си, минава през серия приятели и после се обърна да тръгне към корта, за да си получи наградата. В този момент режисьорът на предаването услужливо е поставил камера зад рамото на майка му. Това е най-великият и истински момент. Тя, горката, е на няколко реда по-назад, плаче от щастие, но не е поздравена, не е в предните редици. Защото е майка, дала му е всичко, когато е трябвало и сега нейното място е на шестия ред. В един момент Мъри се обърна и двамата си срещнаха погледите. Джуди тръгна напред и го прегърна и целуна. Целият корт изригна. Защото това беше истинския момент на деня. Не последната точка, не невероятната игра на Джокович, който опитваше да не даде трофея на Мъри, а точно този простичък момент. Колкото и да скачаше приятелката му, истинската жена за Анди нямаше нужда да бъде следена от камерите и не стоеше точно в ложата на шампиона, а няколко реда по-назад.
Спортът олицетворява живота, винаги съм го твърдял и някак наивно продължавам да вярвам в това. Дори да си призная търся подобни аналогии, защото вярвам, че това прави игрите толкова гледани. Когато сме деца, получаваме всичко от родителите си, после заставаме на краката си, развиваме се, създаваме свой живот, семейство. Но когато постигаме успехи, родителите винаги остават на заден план при празнуването. Те са на шеста линия. Най-напред са близките приятели. Не е правилно, нали? Но е така. И никой не може да промени този закон. Самата Джуди винаги ми е изглеждала като свирепа кучка, която е способна да изстиска вода от всяка скала. Но в случая я видях по различен начин – тя беше майка, чието дете е постигнало своя успех. И тя нямаше нужда да е част от предните редици на неговите почитатели.
Всъщност това е нещо, което може би е хубаво да научим за спорта. Успехът е нещо изключително важно. Но за да бъде постигнат са необходими много усилия, нищо не се случва изведнъж. И признанието е хубаво да отива не просто при онези, които са завършили процеса, а и при всички, които са участвали. Тогава успехът е истински. Като се замисли човек, това важи далеч не само за спорта, а и за целия ни живот.
Съдийската свирка
Ежедневното преглеждане на пощата ми често води до уникални открития. В четвъртък сутрин, пускайки компютъра, прочетох страхотен факт, изпратен ми от близък приятел. На 10 юли 1878 г. за първи път съдия на футболен мач е използвал свирка като сигнал, за да ръководи играта. Това е простичък исторически факт. По-интересното са две неща, които следват в тази информация и които аз поне не знаех. Първата е свързана със задълженията му. Той се е намесвал само ако двата отбора не са могли да разрешат спор за дадено положение. Уникално! Играта всъщност е започнала като нещо изключително, което бавно на сигурно вече сме изгубили – двубой между приятели. Жалко, защото сега никой не може да разчита на нещо подобно.
Вторият факт, който ме порази, е свързан с личността на арбитъра. Първоначално не са били назначавани професионални съдии за мачовете. Правото да са арбитри получавали аматьори, които обичали играта. Считало се, че човек, който е влюбен в този спорт, няма как да не е обективен и да пренебрегне честността. Оказва се, че сър Артър Конан Дойл също е бил съдия или поне така пише в една информацийка, чиито източник е руски, но така и не намерих, за да цитирам.
Ние сме преди всичко фенове на играта и едва след това би трябвало да сме привърженици на отбори. Сега вече не е така. Хората са разделени, има омраза и самата игра поема от това чувство, за да се превърна сама в нещо различно и доста по-неприятно. Онези мачове между два отбора, които е трябвало сами да се разбират за това какво трябва да бъде отсъдено са оставени в миналото. Все повече ни липсват и хора, които просто обичат играта, изпитват удоволствие от футбола и едва след това са фенове на даден отбор.
Но всичко това започва на 10 юли 1878 година, когато на съдиите е дадена полицейска свирка. С нея той е трябвало да респектира отборите, ако се скарат на игрището, защото по онова време съдийския сигнал е бил достатъчен, за да възпре всякакво нарушение на правилата и по улиците.
Успехът
На пръв поглед двете истории нямат нищо общо. А може би не е точно така. Питаме се как се постигат успехи? Или пък какво е нужно, за да се върнем към добрите времена. Не е чак толкова сложно, макар и да изглежда трудно. Защото кой не би искал е в предните редици на успеха? А всъщност най-важни са онези, които кротко са си свършили работата, когато е било необходимо, и сега имат силата да са на шестия ред и да са щастливи просто защото успехът е факт. На нас ни трябват повече от този тип хора, които са готови да стоят в дъното, макар да заслужават да са в предната редица. И естествено, отношенията в спорта да са свързани с онова доверие, което е било факт преди повече от 135 години и отборите на терена сами са се разбирали кое е нарушение и кое не е, то не е трябвало да се използва съдийска свирка. Сами си отговорете на въпроса можем ли да си върнем тези ценности.
