НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПОБЕДИТЕЛ НА УИМБЪЛДЪН16 юли
Стив ТайнърКогато финалът на Уимбълдън свърши, влязох в Tennis.com и видях следното заглавие: “Мач на едно поколение”. Под него имаше снимка на Рафаел Надал, вдигнал купата в почти пълния мрак. Думите бяха подходящи – като Борг срещу Макенроу през 1980 или Лейвър срещу Роузуол в Далас през 1972, Надал-Федерер засега е апотеозът на своята ера. Испанецът спечели мача, но двамата с опонента му направиха много повече: те защитиха един стил на игра.
Кой, след като е гледал как мятаха топката и телата си по централния корт почти пет часа, ще каже сега, че днешната игра от основната линия е безкрайно скучна? Кой ще продължи да твърди, че тенисът е най-хубав, когато има “контраст на стиловете”? И кой някога ще се оплаче, че без сервис-воле тенисът не е толкова вълнуващ и артистичен? Много хора, сигурен съм. Почитателите на тениса рядко са доволни от своя спорт. Но Надал и Федерер ни дадоха възможност да оценим днешната игра, без тревожно да се обръщаме към миналото.
Въпреки контрастните личности на двамата играчи, ако се загледате в ударите им, няма да забележите голяма разлика (
да, и от двете страни има и мускули, и умения, и интелект, ама на някои хора кой знае защо много им се иска да припишат тази победа само на груба сила). Всеки удря здраво топката и я праща в дъга над мрежата към някой от ъглите. Всеки варира дължината на ударите си няколко пъти в едно разиграване. Всеки се възползва от първата възможност да прогори корта с уинър. Всеки от тях кара необикновеното да изглежда естествено.
Лейвър срещу Розуол пез 1972 беше битка на двама австралийски сервитьор-волейци. Най-страсните тенис запалянковци все още твърдят, че този мъжествен рисков метод е единственият истински тенис. В този стил има причинно-следствена връзка – ти правиш нещо, а не чакаш другия да сгреши. Но Надал и Федерер изобщо не очакваха подобно нещо. Те играеха изтънчена и интелектуална версия на високорисков тенис. Използването на сервис, изтласкващ противника от корта заедно с форхенда на Федерер бяха еквивалентът на сервис-волето на Лейвър отпреди 35 години.
Борг срещу Макенроу през 1980 беше битка на противоположности, бейзлайнър срещу сервитьор-волеец. Това често се цитира като идеалната ситуация и контрастът може да доведе до абсолютна драма, но не е гаранция – Пит Сампрас и Андре Агаси, противоположности в повечето отношения, никога не се доближиха до драматичния двубой на Надал и Федерер. Оспорваният, добре изигран мач, независимо от стиловете на играчите, винаги показва контраста между личностите и точно с това ни дариха Рафа и Роджър.
Блъскането от основната линия може да бъде монотонно, също както сервис-волето може да произведе множество посредствени точки. Но Надал и Федерер доказаха, че двама бейзлайнери могат да играят тенис, който е вариативен, мъжествен, драматичен и изпълнен с личностно присъствие. Те узакониха исторически този стил. Ако Лейвър и Роузуел усъвършенстваха класическата високопроцентна игра, а Борг и Макенроу ни дадоха две икони за вековете, Надал и Федерер направиха онова, което най-добрите тенисисти правят от десетилетия: те изпълниха всеки час, всеки миг, всяко разиграване с невероятни удари. Може би сега тенис феновете най-после ще оценят този стил. Но не ми се вярва.
http://sports.espn.go.com/espn/blog/ind ... ame=tennisП.С. Ани, благодаря за подписчето и оттук.
Цял ден мога да си го гледам.