Предупреждавам - не е за чуждопоклонници
(даже и аз не съм съгласна на някои места, всъщност на доста, но са ми я пратили и реших, че ще е срамота да не я пусна
)
Новият стар шампион на Уимбълдън
Приключи едно от най-емоционалните издания на Уимбълдън. Приключи с един фантастичен финал между двама изключително големи и можещи тенисисти - такъв какъвто ще се помни много дълго. С един достоен шампион, недостижим в сегашно време от никой друг (за съжаление) и като игра, и като поведение. Мястото на Федерер е вече в историята на славата и каквото и да направи отсега нататък ще е в негов още по-голям плюс. А повярвайте ми швейцарецът ще твори още доста време. За всички тези, които по някакви странни причини мразят Фед ще им кажа една лоша новина - това, което видяхте в Париж и Лондон е слабата форма на Роджър. Талантът от Базел ще си намери качествен треньор, ще превъзмогне напрежението от подобряването на рекорди и тогава отново ще маже на корта с неговият си безпрецедентен диалог с жълтото кълбо. Така както го направи в 5-тия сет, когато превключи на по-предна предавка и тогава ясно се видя огромната разлика между него и Надал. Всъщност испанецът се представи много по-добре от очакваното - направо мога да кажа отлично! Страхотно в подобрил играта си на трева, сервиса и волетата. Усещането си го има. Само, че това тук не е клеят, където вероломното блъскане на топката, физическото надмощие над съперника и тичане до откат дават успехи. Има си други спортове и дисциплини за това. Тук се иска класа - такава каквато Рафа за съжаление не притежава, а с това негово отношение и номерца, дразнещите ревове и подскачане на непридизвиканите на съперника, оправяне на гащи и чорапи, компютърни трикове, излишно бавене на играта, няма как да се получи. В крайна сметка това или си го имаш или го нямаш. А швейцарецът има доста от класата, чак в излишък, че да си позволи да играе на 60% от възможностите си целият мач (страшно много непредизвикани, но той играе на границите на филето, така че нормално) и пак да го вземе, защото Рафа изигра един от мачовете на живота си с повече от 100% от възможностите си. Но Рафа си е Рафа, уникален и въобще много интересен и надъхан. Добре, че го има, щото с това тотално превъзходство на Фед, тенисът нямаше да бъде толкова интересен. Финалът в Лондон бе сблъсък на две коренно различни тенис философии. Едната на безупречната техника (особенно в края на срещата), а другата на стоманената физика с която Надал няма опонент. Победи красотата и това е добре!
Няколко са причините, поради които Надал се представи повече от успешно на този турнир. Първо той си дойде много добре подготвен и страшно амбициран. Основната причина за това негово добро представяне е че настилката в Лондон е по-различна от онази, която беше преди няколко години, когато играчи от типа Сампрас, Бекер и сие играеха предимно сервис-воле-мрежа и останалите нямаха никакъв шанс. Самите жълто-сини графики давани от организаторите показваха разликите. Самото отскачане е различно. С цел да доближат шансовете на повечето играчи настилката я промениха. В това отношение Рафа определено се чуства по-комфортно, още повече, че тревата буквално изчезна от основната линия и се приближи като параметри към клея. Затова Роджър доста се задържаше на основната линия, затруднен да връща топспиновете на Рафа, но когато се измъкнеше на мрежата в повечето ситуации печелеше. Другата причина е схемата в която влязоха и двамата. Напук на всички коментари ще кажа, че противниците на Фед бяха с класа от тези на Надал. Едно е да играеш срещу Сафин, Фереро и Гаске, съвсем друго е да мачкаш играчи без воля като Южни, Томас и Новак, последният от които и в Париж показа слаб характер на полуфинала. Най-важната причина, обаче е че Рафа доста се труди и подобрява играта си - най-вече сервиса. Само, че това тичане и химията са до време. Без всякакво съмнение е че Рафа доста набляга на добавките и фитнеса, но това е до време. Тялото по някое време започва да отказва, тук колянце, там китка или прешлен, абе физиката е до време. Остава талантът, който той си го има, но не чак дотолкова, че да се сравнява с Фед. Онзи си има някаква вътрешна класа, която никой не може да му я отнеме, дори и трикрантният победител в Париж.
Между другото може и да прозвучи еретично, но Федерер беше много по-близо до победа в Париж, отколкото в Лондон. Но от 17 възможности за пробив да се възползваш само от един - ей на това се вика супер лош ден. Така, че в това отношение Рафа може да се чувства доста щастлив и нищо повече. Той ще си остане винаги номер 2 във всяко отношение, поне докато "професорът" снове по кортовете. Сега идва сезонът на хард. И отново на пук на всички изказвания ще кажа, че базелският магьосник е царят на твърдите настилки. Там той няма никаква конкуренция (отново за съжаление ), защото топката се движи чисто, отскача така както е насочена и прочие, няма ги номерата на клея, та дори и тези на изтърканата трева. За Надал обаче идват трудни времена, щото там има играчи с воля, които могат да го разкарват доста често по ъглите - Блейк, Гонзо и т.н. Не че той не обича подобна игра, но както казах физиката е до време.
Много неща са казани за Фед, но аз ще наблегна на някои "по-незначителни". Харесвам Федерер още от турнирите в Милано, Щатите и Ванкувър (следал съм го лично и на живо - тогава нямаше и 18 години), още преди той да бе в първата стотица или десетка и въобще някой да бе чувал за него. Още преди 2000-та, когато той току що навлезе в елитният тенис. Неговата игра, поведение, пласиране и безкрайният му арсенал от невероятни удари го правеха уникален още тогава. Слайсовете и бекхенд правите, които той постоянно подобряваше (благодарение на съперниците, както той самият казваше тогава), както и работата му с крака буквално ме изумяваха. Форхенда, лобовете и волетата си ги имаше още тогава. Абе прекрасен спортист. Вярно е че в преследване на титли, Роджър смъкна доста рискът да прави извънземни удари (така както го правеше например срещу Сампрас в Лондон през 2002). Сега тактиката е от първостепенно значение и вече играе много по-зряло. Но така е - за да се задържиш толкова много време на върха се иска повече от талант.
П.С. Мели, поздравления.