Монолог на вещицата
Вечерта въобще не беше синя.
КАНЕЛА 6
Само когато си тръгваш, правя опити за поезия. Само
тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя,
да публикувам остатъците от организма си. Само тогава
мога да гравирам комплексите си сред тези редове. Да
прожектирам кинолентата от ирисите си. Това е разточителен,
полифоничен процес. Това е сърдечен мониторинг. Това е
интервенция върху всяка чиста клетка. Това е да гониш
трамвая в село Рударци. Това е да тананикаш Шопен в
магазин за колбаси. Това е няколко пъти "Смърт във
Венеция". Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.
Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах
всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра,
надеждата, маковете. Аз - един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите
ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света
през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би
съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм
работен вариант на някой друг след мен.
Приех трептенето на миглите ти като конституция.
Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като
първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая.
Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога
да остана верен. Като единствената възможност да покажа
среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна.
Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз
един на последно раздаване. Аз - PR на аутизма и Цветаева.
Аз - дистрибутор на винилово щастие. Аз - юпи от 18. век...
За какво ти бях изобщо.
Много ме боли, когато си тръгваш. Това не е някаква
глезотия. Нито творческа сентенция. Нито аристократичен
модус... Това е болка. Отляво надясно, от сутрин до вечер, от
мрак до изгрев. Това е елен в панелка. Лилия във ваза. Луна в
чаша. Наясно съм, че само през поезията мога да кажа още
нещо за себе си. Да се захлупя тотално в арта. Да пропагандирам
сецесиона, хубавото, чучулигите... Позитивното в новите
поколения. Но това е болка. Много ме боли. Генезисно, пост,
суб ме боли. Това е армани на болката. Това е "Болка,
Болко-о, Болчице..." от А.Г.
Оттук нататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг
и метастазен процес. Това ще бъде до последния ми пирогов.
До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част от
жизнените ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за
зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и
функции. Аз - който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз - който направих всичките си творчески планове около
трептенето им. Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти...
Сега изобщо на кой свят съм...
Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред
общественото. Това е утопична възможност пак да се усмихна.
Да изтекат соковете ми от бакарди и от бира. Отново да се сбъдна
сред готиките, месечините, росата. Толкова обикновени неща.
Толкова сложни за мен. Това няма нищо общо с поезията.
Трептенето на миглите ти е поезията. Другото е секънд хенд,
търт хенд, другото е Томас Ман без "Смърт във Венеция",
U2 без Боно, есен без жълто. Трептенето на миглите ти е
началото и краят на поезията. То е избрано от Уитман
до днешните пишещи братя.
Казуса написа:Май не съм го пускал тук, а ми е любимо:
ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС
(няколко дни преди да умре)
Само когато не ме обичат, правя опити за поезия. Само
тогава мога да направя стрийптиз на вътрешностите си, да
източа автобиографията си от вените. Да се острижа нула
номер на „уудсток”. Да се загубя по „раковска”. Това е да
стоиш във всички кенефи на света и възторжено да повръщаш
ирисите си. Това е мажоритарно усещане за смъртта. Това
е пастет от пойни пеперуди. Това e лорка без сантяго.
Това е яка чалга в зала „България”.
Винаги съм знаел, че съм един субпроцес на тази вселена.
Винаги съм си давал сметка за това. Цял живот се препитавам
като кратък пътеводител на миглите ти. Като едно твое хоби
преди да заспиш. Като един нерегистриран сезон. Като гондола
в косите ти. Това нормално ли е. Вместо да съдя, изграждам,
облагородявам. Да се трудя без дъх, с потни длани в сферата
на общественото, материалното. Да усещам фрагментите,
кипежа на времето. Без забавяне.
Само самотата изпълва тялото ми с почести. Напълно определя
цялостното ми нетърпение към света . Олицетворява ме пред
света.Дава ми гледна точка за света. Облагородява жестовете ми.
Филтрира безотказно жизнените ми функции. Противопоставя ме
на банковата система, на просветната система. На всички шибани
системи. Може би това е поезията. Напълно противопоставен.
И само дъждът да разпределя по нататъшното ти стоене във
живота. Кап – кап. Кап…кап…
Давам си сметка, че съм напълно безсмислен. Давам си сметка,
че трябваше да бъда по учтив, по-внимателен с общественото. Да
не псувам като хамалин. Да не се напивам като гъз. Да не ходя на
стадиона в сектор „г”. Да не създавам излишно напрежение около
себе си. Все азбучни неща. Все невъзможни за мен. Може би за това
съм влюбен в пер лашез. А и там толкова дълго си говоря с онези.
Напивахме се с морисън дори. Развявах се със санд, с пиаф и
много други мили.
Какво правя тук изобщо. Разпределям облачното време. Закусвам
стръкчета трева. Следя метеорологията на сълзата ти ангажирано.
Прожектирам тоновете ти пред ценители. Понякога вярвам, че светът е
създаден за мен. После точно обратното. Сигурно за това правя опити
за поезия. Сигурно за това оставих на поезията да ме влачи, да ме тика
Защото не мога да си намеря място. Всички места отдавна са заети.
Всички столове са надписани. Всичко е номерирано прилежно…
С цветен флумастер.
Всъщност само чрез поезията мога безцеремонно да те измисля. Да се
втрия в пяната на раменете ти. През ирисите ти да търся всенародност.
Да бъда бел епок на всичките ти смисли. Това може би е най-логичната последователност на живота ми. Росата на всичко вътре в мен. Плейбек
на бъдещите ми нежни и хард революции. Това е пълна достоверност
относно моралните ми разбирания. Това е дигитална версия на всичко,
за което съм създаден. Това е съкровена възможност да издишам
по-бързо всичко тук.
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 24 госта