Още през 1880 г. Wembley Park Leisure Grounds (Паpк за отдих "Уембли")е една от най-големите атракции в света със своите игрища за голф, крикет и футбол, с лекоатлетическите си писти, тераси, фонтани и водопади - всичко, което би зарадвало човешкото сърце .
С цел - увеличаване посещаемостта, през 1889-та председателят на столичната железница Сър Едуард Уоткин решава да построи линия, свързваща парка с централен Лондон.
Той предприема грандиозен проект, в основата на който лежи построяването на огромна 350 метрова кула в парка. За съжаление кулата на Уоткин така и никога не бива завършена. Още при строежа на първата част парите свършват и така проекта бива замразен "при височина" 61 метра. А "Безумието на Уоткин", както всички започват да наричат недостроената кула, продължава да предизвиква усмивките на туристите. Dокато не е съборена през 1907 г.
След края на Втората Световна Война (1918г.), Британското правителство решава да финансира построяването на "Национален Британски Имперски стадион". За място на стадиона е избрана 219 акрова площт от Парк Уембли, обхващаща старо игрище за голф и мястото, където до скоро се издигало "Безумието на Уоткин" !
Стадионът на империята е построен от архитектите Сър Джон Симпсън и Максуел Ayerton и инженерът Сър Оуен Уилямс. Строежът е завършен едва за 300 дни и възлиза на 750 000 паунда. Изляти са 25 000 тона бетон, вложени са 1000 тона стомана - нещо грандиозно за времето си.
Първото спортно събитие на новия стадион е т.нар. "white horse cup final" (буквално - финалът за купата белия кон) през 1923 г. - финал за FA Cup между Болтън и Уест Хям. Мачът завършва при резултат 2-0 в полза на Уондъръс. По официална информация на двубоя присъстват 126 947 души, но реалната цифра приближава 300 000. Прозвището "white horse cup final" идва от това, че по време на мача полицаят Джордж Скъри озаптява тълпите, възседнал белия си кон Били.
Уембли е свидетел на много велики финали. Един от тях е "Matthews Final" от 1953 г. 22 минути преди края Блякбърн губи с 3-1 от Болтън. Но нещата се обръщат за минути - 4-3 като Стен Морис отбелязва хет-трик.
Тринадесет години по-късно Уембли е арената, на която Англия изживява своя звезден миг - Световната купа отива в родината на футбола.
Въпреки че Уембли е синоним на английски футбол, той е свидетел на много други исторически събития :
- Олимпийските игри в Лондон през 1948 г.;
- историческия боксов мач между Хенри Купър и Касиус Клей (по-късно приема името Мохамед Али) през 1963-та;
- ръгби мачове и много други състезания ;
- незабравими концерти ;
- когато през 1982г. в Лондон пристига Римският Папа, стадионът е единственното място, достойно за неговото посрещане.
С течение на времето Уембли бива обновяван. През 1955 г. е оборудван с прожектори, през 1963-та е монтирано електрическо табло (направено от алуминий и полупрозрачно стъкло).
УЕМБЛИ - Меката за всички приятели на футбола по света. Дори верните стражи - кулите близнаци, не успяха да спрат разрушаването на този храм-паметник. Финансовите стремежи унищожиха част от британското футболно и културно наследство. За зло или за добро - времето ще покаже!
Спомените на 92-годишния Денис Хигхам за мача
http://www.youtube.com/watch?v=UORQK_hRlhM
Световно първенство 1970 - Бразилия vs Италия 4:1
Световното първенство по футбол през 1970 година се провежда в Мексико в периода от 31 май до 21 юни. В първенството взимат участие 24 отбора. Световен шампион става Бразилия след победа над Италия с 4:1.
Бразилските национали слущат химна преди финала с Италия на Мондиал`70. Снимка: БТА/АП
Пол Джоузеф, в. Индипендънт:
Животът на повечето футболни фенове се измерва по световните първенства. Моето първо бе Италия`90, останало в историята с Павароти, сълзите на Газа и началото на проблема с дузпите за английските национали. Онова шоу предложи всичко необходимо за едно момче да се влюби в красивата игра, макар нивото на артистизъм да не бе толкова бляскаво. Колкото - толкова.
След като пораснах и станах запален фен на най-популярния спорт, научих за предишните турнири, които имаха не по-малък отзвук. И разбрах защо хората обичат да говорят за “красивата игра”. Грандиозният провал на Холандия на финала през 1974 г., триумфът на Марадона през 1986 г. и знаменитата титла на Англия 20 години по-рано - това са все турнири за историята. Един от тях обаче се отличава от останалите.
През 1970 г. очите на обикновения фен са насочени към Мексико, откъдето световното първенство за първи път се излъчва цветно за милиони в Европа и Америка. Събитията от онова лято доведоха до коронясването на най-великия футболен тим за всички времена. Това бяха бразилските национали - с красивите златисто-жълти екипи, дали на света истински величия като Карлос Алберто, Жаирзиньо, Ривелиньо, Жерсон, Тостао и самия крал Пеле. Пътят им до финала остави хората без дъх и бе почти безпроблемен въпреки минималната победа над настоящия шампион Англия - този мач по-късно бе сравнен с шахматна партия заради тактическото надиграване. Финалът срещу Италия бе един от онези случаи, които поколения фенове помнят все едно е било вчера, а невероятно много хора се кълнат: “Аз бях там.” Играе се при тежките климатични условия на столицата на Мексико, а бразилците предлагат класически атакуващ футбол, за да спечелят с 4:1 и да вдигнат купата за трети път. Подобно на епичната битка между Мохамед Али и Джордж Формън в Заир четири години по-късно, бразилското шоу поставя нови граници на този спорт, които вероятно няма никога да бъдат надминати.
Невероятният отбор на Бразилия на Мондиал`70
35 години по-късно. Моят работодател - издателската къща “Глория”, придоби правата да публикува в ограничен тираж официалната автобиография на Пеле. Всеки екземпляр щеше да бъде собственоръчно подписан от него и щеше да има редки непубликувани досега снимки. Книгата щеше да носи клеймото “За колекционери” и бе най-вече за почитателите на играта, за които Пеле винаги ще бъде най-великият. С тази идея и със спомена за Мондиал`70 решихме да посветим една глава на мачовете до финала, а друга, озаглавена “Мачът” - на самия финал в Мексико сити. Тогава се роди идеята да открием оцелелите играчи от бразилския тим и да вземем автографите им върху снимката от онзи финал от 1970-а, за да ги включим в книгата. Фотосът бе идеален - бразилците бяха на преден план, под ъгъл 45 градуса, като всички стоят изправени, само Пеле се е втренчил в камерата.
След което започна търсенето на 11 автографа от мъже, които живееха на другия край на света. Този на Пеле бе най-лесен за взимане. Та той вече се бе съгласил да се подпише върху 2500 фланелки, които щяха да бъдат поставени пред всяка книга.
С автограф №1 в джоба, бяхме готови за преследването на още девет плюс този на треньора Марио Загало - човекът, когото наричаха дядото на бразилския футбол (Евералдо почина при автомобилна катастрофа през 1977 г.). Бяхме осъществили огромен брой контакти с журналисти, фотографи, бивши играчи, а също и с родения в Шотландия репортер Ендрю Дауни, който живееше в Рио де Жанейро и вече бе вземал интервюта от някои от шампионите. Дауни имаше телефоните на повечето от тях и бе убеден, че ще ги открие много бързо. Бе инструктиран да говори с всеки от тях и да им предложи по 1000 долара - огромна сума за половин час раздаване на подписи. Решихме, че е справедливо всеки да получи еднаква сума. Няколко дни по-късно вече имахме три потвърждения, надявахме се, че останалите са въпрос на време. Следващата стъпка бе как да им вземем подписите. Знаехме, че целият отбор е поканен на Мондиал 2006 в Германия, където трябваше да ни обърнат внимание само за два часа.
Изведнъж се оказа, че един от тях - Жаирзиньо, нещо се опъва. “Знам си пазарната цена”, казал той на посредника ни. И поиска 10 000 долара за автографите си. Нещо повече - не искаше изобщо да преговаря по въпроса и два пъти затворил телефона на нашия човек. След като проектът вече бе задвижен, а поръчките дори бяха взети, изглеждаше тъпо да чакаме идното лято в Германия. Нямахме друг избор, освен да поемем към Бразилия и сами да набавим подписите. Босът реши да прати мен. Доверието ме очарова, но чувствата ми бяха смесени - от една страна, такава възможност се удава веднъж в живота и щях да разказвам на внуците, от друга, на отсрещния бряг на Атлантика много неща са различни. Но се съгласих.
Бразилците имат репутацията на весели хора, но въпреки това бях изненадан при пристигането си на международното летище “Галеао” в Рио да видя канонада от фойерверки. За съжаление, пиротехниката не бе в моя чест. Бе предназначена да ознаменува класирането на “селесао” за полуфиналите на Мондиал`06, но французите очевидно не бяха чели сценария. Така с кацането на моя самолет изчезна и надеждата на местните да вдигнат световната купа за шести път. Моят спътник услужливо обясни, че пускането на фойерверки е стандартен рефлекс на бразилците както при национален празник, така и при национална трагедия. Според друг обаче така се прикривали изстрелите…
И в двата случая за един “гринго” това не бе идеалното време за посещение. Само се надявах Карлос Алберто Торес - капитанът на онзи тим, да бъде в настроение да се срещне с мен. Бяха ми уредили среща с него в дома му в Бара - предградие на Рио, на следващия ден. На път за там в таксито ми обясниха защо Бара е приютил един от най-успешните футболисти в Рио. Тук бе едно от най-сигурните места в града, а и предлагаше анонимност, която е невъзможна сред множеството туристи, разхождащи се из по-известните Ипанема и Копакабана.
Карлос Алберто позира с автора Пол Джоузеф. Снимки: “Индипендънт”
Лъскавата къща на Карлос Алберто бе отделена с бариера и 24-часова охрана на входа. Отне ми 20 минути безсмислен разговор, преди да събера кураж да поискам от домакина да си измие ръцете, преди да остави автографа си. Беше станало време за вечеря, а ароматът на бразилската кухня вече се носеше. Останах с чувството, че искат да си ходя. “Колко трябва да подпише? Уф, ще спя като бебе тази вечер!” Докато подписваше, Карлос Алберто се разприказва за проблемите на съвременния футбол. Само ден след отпадането на Бразилия от мондиала, некрологът вече бе написан. Той бе убеден, че свръхвисоките заплати са убили страстта у играчите. Това бе често споделяно мнение сред бившите футболисти, които срещнах.
Следващата ми спирка бе в урбанистичния хаос на Сао Пауло, където се срещнах с Феликс, вратаря на отбора. Ако някой нарисува прототипа на световния шампион, малко вероятно е да се спре на него - нисък и набит, със стойка, от която ще ти спре сърцето. Трудно можех да повярвам, че именно той е бил последна преграда на вратата на най-великия тим. Във фоайето на хотела му показах снимките. Имаше малък проблем с парите, който трябваше да разреша, затова след като той сложи подписа си, се запътих към банката, за да осребря чековете. Сцената, която видях при завръщането си, едва не ми докара инфаркт - ценните ми снимки бяха разпилени из фоайето, а гостите на хотела бяха наобиколили легендарния футболист. Като учител, който трябва да възстанови реда в класната стая, аз бързо събрах ценните документи и измъкнах Феликс под всеобщото неодобрение на публиката.
Следваща спирка: “Сантос”. За всеки истински почитател на Пеле градът, в който той изкарва 18 години, е като Йерусалим за християните. Моето пътуване до живописния морски курорт - на един час път от Сао Пауло, имаше доста по-прозаична причина. Трябваше да се срещна с Клодоалдо - елегантният защитник, в дома му. По пътя видях стадиона на “Сантос” и поисках от шофьора да спрем. Запътих се към порутените му стени със същото искрено възхищение, с което гледах руините в Гърция. Открих Клодоалдо в градината пред дома му да копае. Той бе красив мъж с черти на филмова звезда - така си представях застаряващия Антонио Бандерас - също толкова величествен, колкото бе и на терена. Даде автографите си вкъщи, но без да ме покани. Аз изчаках пред вратата, докато свърши.
На следващия ден в Сао Пауло получих съобщение от Ривелиньо - човека с най-известния мустак във футбола. Искаше да се видим преди подписите, да чуе за проекта и да разбере точно в какво ще участва. Каза ми да отида в бара му. Седнал в ъгъла на заведението си в квартал Боа Виста, Ривелиньо приличаше на “кръстник”. Няколко души се приближиха до масата му, за да му прошепнат нещо в ухото, а други просто се здрависаха с него или го целунаха по челото. В началото бе недоверчив и попита защо ни е негов подпис на книга за Пеле. Обясних му желанието ни да почетем този велик тим, с което като че ли го запалих. Каза, че ще подпише на по-късен етап, защото иска първо да говори с бившите си съотборници. Както подобава за маса на преговори, изведнъж започнаха да пристигат купища деликатеси. Ривелиньо ме насърчи да пробвам напитките, което ме накара да се чувствам като в сънищата си - безплатна храна и питиета, жива музика и жива легенда за компания. Английският му бе сносен и си поговорихме за футбола, за Пеле, дори за жени. Повдигайки очи, ме попита дали вече не съм срещнал някое момиче в Бразилия. Бързо върнах разговора към футбола с въпрос кои английски футболисти харесва. “Руни, той е човекът, ентусиазирано рече той. Бих искал да имаме такива футболисти в Бразилия. Той има талант, но има и страст!” Сигурен съм, че след още два часа щяхме да си говорим за екзистенциалните неща, затова реших да се извиня и да си тръгна. Ривелиньо бе отличен домакин, но работата ме зовеше.
В таксито, докато пътувахме из Нитероа - квартал в близост до залива Гуанабара, разсъждавах върху пътуването си досега. Въпреки всички проблеми, които очаквах, вървях по план. Всичко обаче щеше да се промени благодарение на Жерсон де Оливейра Нунеш - бившият халф, който сега ръководеше проекта “Жерсон”. Това бе благотворителна дейност в полза на 600 деца сираци, която футболистът бе започнал след смъртта на дъщеря си няколко години по-рано. След кратка встъпителна част Жерсон набързо заклейми Пеле като човека, който е използвал успеха от 1970 г. за своя лична финансова изгода, а останалите прибирали трохи. Той не искаше да участва в проекта, което изведнъж ни изправи пред проблем. Звъннах на издателя си, който направи брилянтно предложение - да компенсираме негативното му мнение за Пеле, като издадем илюстрирана книга за благотворителната му дейност. Очите му веднага светнаха.
Съгласи се да подпише на следващия ден, ако преди това подпишем договор. Провървя ни.
На следващата сутрин от доброто ми настроение нямаше и помен, след като се разбра, че Марио Загало - треньорът от 1970 и 2006 г. - е бил толкова депресиран от отпадането от Мондиала, че искал известно време да остане сам. Щял да подпише, но по-нататък. За капак, Ривелиньо ми се обади, за да каже, че иска още пари. За нас бе важно всеки да получи равен дял и бе странно, че човекът, който се справяше най-добре от всички след края на кариерата си, не уважи това наше желание.
Еркулес Брито Руас нямаше такова намерение. Бившият защитник, познат като Брито, се обаждал всеки ден на нашия човек, за да го пита кога ще подписва. Изглежда имаше нужда от парите. При номерата на Загало и Ривелиньо нямаше как да не се запътя към покрайнините на Рио, за да се срещна с Брито. Ден по-късно Уилсон да Силва Пиаца - друг защитник, също сложи подпис. Оставаха още само четирима, но босът ми реши да ме върне обратно за размисъл. След като не видяхме друга възможност, решихме все пак да предложим повече пари на останалите. Посредниците ни се свързаха с Ривелиньо и Жаирзиньо, които се съгласиха да дадат автографите си срещу двойно по-голяма сума. Междувременно Загало бе излязъл от уединението си и също склони, при това за номинала. Решихме, че треньорът не само не е важна част от проекта, но и е вече достатъчно заможен. Седмица по-късно вместо мен за Бразилия замина колегата ми Джеймс, който се върна с още три подписа. Това обаче не бе всичко.
От целия славен тим от 1970-а най-загадъчният и сложен характер без съмнение бе на д-р Едуардо Гонсалвеш де Андраде, познат най-вече като Тостао, което в превод ще рече малка монета. След като приключи с футбола, той се впусна на две поприща - на доктор и - отскоро - на колумнист в национално издание. Тостао се бе откъснал от комерсиалния свят и живееше скромно в Бело Оризонте. Бе направил грешката да говори не само с посредниците, но и с бившите си съотборници. Тъй като не бил убеден в проекта ни, отказваше изобщо да говори с нас. Издателят ми прекара цял уикенд в писане на осемстранично писмо до него, в което се обясняваше, че проектът е загубен без негово участие. Впрегнахме Жозе Вернес - известен коментатор по ESPN, със задачата да го потърси след няколко дни. Дори след приятелското обаждане той отказа да дискутира темата.
Упорството му бе явно. След като дълги години манията по тима от 1970-а не го оставяше на мира, сега той нямаше интерес да се връща отново в центъра на вниманието като незначителна брънка от веригата. Знаехме, че Тостао разсъждава логично и затова извадихме други доводи - математически. Предложихме му парите, които му бяхме отредили, плюс процент от продажбите на книгата, да отидат за благотворителност. Изпратихме му ново писмо, но две седмици не получихме никакъв отговор. Най-накрая един понеделник се появи имейл от “E Andrade”. “ОК, ще подпиша вашите снимки. При следното условие: да дарите парите ми на пет бразилски организации. След като направите това, ще уточним ден и час, за да се видим. Ще се срещна с вашия емисар, само за да направим снимките и няма да разговаряме. Фотосите ще бъдат подписани и върнати. Тостао.” Каквото и да кажете за него, той реши въпроса по своему. Парите му отидоха за: проекта “Жерсон”, Асоциацията на родителите и приятелите на инвалидите, Fundacao Gol de Letra (създадена от бившите футболисти Раи и Леонардо), онкоболницата “Марио Пена” в Бело Оризонте, Fundacao Cafu, създадена от едноименния футболист.
След поредно 16-часово пътуване до Сао Пауло и нов полет до Бело Оризонте се качих в такси. Кварталът, където живееше Тостао, очевидно не бе най-очакваното нещо за ушите на шофьора, излязло от устата ми. С карта в ръка той обиколи почти целия град. Открихме къщата му на един хълм. След преговори с няколко охранители най-накрая се добрахме до вратата. За моя изненада не се появи прислужница или член от семейството, а самият той. При това се усмихваше. Покани ме да вляза, но преди да започнем, поиска да види квитанциите за преведените пари. Травмата в окото, сложила край на кариерата му, го бе направила леко кривоглед. Халатът и посребрената коса му придаваха вид на обичан чичо. Когато седна да подписва снимките, разсъждавах върху величието на жестовете му. След като не прибра нищо за себе си, той показа рядък пример на човешка доброта. Тогава си помислих дали този прост жест не е най-подходящият спомен за духа на онзи тим от 1970-а…
последния четвърти гол за Бразилия
Бразилския тим оставяше феновете без дъх
истински величия като Карлос Алберто, Жаирзиньо, Ривелиньо, Жерсон, Тостао и самия крал Пеле
http://www.youtube.com/watch?v=QMe3uoUbhkA
Световно първенство Англия 1966 - Англия - Германия 4:2
Световното първенство по футбол през 1966 година се провежда в Англия в периода от 11 юни до 30 юни. Световен шампион става Англия.
Всички мачове можете да намерите ТУК
http://www.youtube.com/watch?v=RE-wKAooU20
Стадионите:
Уембли, Лондон
Гуудисън Парк, Ливърпул
Хилзбъро, Шефилд
Рокър Парк, Съндърланд
Уайт Сити Стейдиъм, Лондон
Вила Парк, Бирмингам
Олд Трафорд, Манчестър
Еърсъм Парк, Мидълзбро
Световното първенство е в Англия, а домакините имат една-единствена цел – до донесат купата "Жул Риме" в родина на футболната игра. Само с едно реми (0:0) и без загуба домакините успяват да спечелят титлата. Въпреки че мнозина определят Англия за един от най-спорните световни шампиони, възпитаниците на Алф Ремзи бият на финала ФРГ с 4:2. С блестящия Еузебио в редиците си Португалия дебютира с трето място на световно първенство. На 1/4-финалите португалците губят от КНДР с 0:3, но постигат невероятен обрат и побеждават с 5:3. Миг слава преди финала на Мондиала получава и полицейското куче Пикълс, което успява да открие откраднатата по-рано купа "Жул Риме".
Купа на Европейските шампиони - 1960 - Реал Мадрид vs Айнтрахт Франкфурт 7:3
Играчите на “Реал” (М) ликуват с петата КЕШ след финала в Глазгоу. Снимка: Официален сайт на УЕФА
През 1960 г. един 19-годишен нападател на проби в „Куинс Парк” гледа в захлас от общежитието на „Хемпдън парк” как „Реал” (М) помита „Айнтрахт” (Фр) със 7:3 и печели за пети път КЕШ. Този момък се казва Алекс Фъргюсън. А финалът, който гледа, не е само магически, но и революционен.
Преди срещата отношението на британците към европейския футбол е обобщено от мениджъра на „Рейнджърс” Скот Саймън, който при кацането си във Франкфурт преди полуфиналния мач заявява: „Айнтрахт”? Кои бяха тези?” Той не си дава труда да инспектира терена, защото „Рейнджърс” „ще го направи по време на мача”. Наградата му за тази арогантност? Загуба с общ резултат 4:12 в двата мача. След финала през 1960 г., на който са присъствали още Анди Роксбърг, Джими Джонстън и Били Бремнър, тези „разбирачи” намаляват значително.
Унгарският гений Ференц Пушкаш – все още единственият футболист с 4 гола на финал за КЕШ, и аржентинецът Алфредо ди Стефано (вкарал „само” три гола в онзи мач на „Хемпдън парк”) стават идоли на поколението на Джордж Бест, Джими Грийвс и Боби Чарлтън. Това 7:3 вдъхновява и един млад мениджър на име Дон Реви да накара шефовете на „Лийдс” да въведат бели екипи.
“Реал” (Мадрид) - “Айнтрахт” (Франкфурт) - финал за КЕШ през 1960 г.
Шотландският треньор на „Манчестър Юнайтед” по това време – Мат Бъзби, предизвиква шефовете на Футболната асоциация да забравят политиката си на изолационизъм и да участват в евротурнирите. Сънародниците му Джок Стейн и Уили Уодъл пък сериозно се захващат да изучават методите на колегите си в Европа. Стейн отделя специално внимание на защитната игра на „Интер” (позната като „катеначо”), с която Хеленио Херера доминира в Европа. Той използва наученото брилянтно през 1967 г., за да изведе „Селтик” до КЕШ след победа с 2:1 именно над „Интер”. Космополитен, тактически съвършен, бляскав, тимът на Херера изглежда непобедим. Но е пометен – някои казват, че „Селтик” е отправил 42 удара към вратата в онзи мач, а Стейн нарича представянето „чиста проба съзидателен футбол”. За да ги надъха да играят офанзивно, преди мача Стейн им пуска запис на финала от 1960 г.
Алекс Фъргюсън ликува с КНК като мениджър на “Абърдийн”. Снимка: Официален сайт на УЕФА
Магичните черно-бели кадри с Пушкаш и Ди Стефано са останали в съзнанието и на две 14-годишни холандски хлапета - Бари Хулсхоф и Джери Мюрен. Нападател и халф, те спечелиха три пъти КЕШ с „Аякс” през 70-те. За Мюрен най-великият момент в кариерата му обаче идва през април 1973 г., когато в полуфинала срещу „Реал” (М) на „Бернабеу” той дриблира с топката в средата на терена и е аплодиран от местните фенове. По-късно той споделя: „Това ми бе мечтата – да играя силно срещу „Реал” (М)”
Най-великият играч на „Аякс” Йохан Кройф е най-завършеният футболист след Ди Стефано. Заедно с треньора си Ринус Микелс и друга звезда от славния амстердамски тим - Йохан Неескенс, той „основава” футболно училище в „Барселона”. Холандско училище, в което се набляга на движението, притежанието на топката, техниката, но е силно повлияно от уменията, пасовете, взаимодействията и движението на великия тим на „Реал”. В това училище се появява и неортодоксално италианско влияние, когато Франк Рийкард – ученик на Ариго Саки в „Милан”, идва на „Камп Ноу”. Бивш търговец на обувки, Саки усърдно работи за промяна на дефанзивната култура на италианския футбол. Самият той признава: „През 70-те Холандия ми спираше дъха. Телевизорът бе твърде малък – исках да видя цялото игрище, за да разбера какво става.”
Вдъхновен от „Хонвед” (където Пушкаш става известен), „Реал”, Бразилия и Холандия, Саки създава атакуващия стил на „Милан”, базиран на движение, преса по целия терен и убеждението, че за да си велик, не трябва само да печелиш, но и да забавляваш хората. „Барселона” на Рийкард правеше и двете, преди отборният дух да изчезне, но същата вяра има и сегашният тим на Пеп Гуардиола.
Та предстоящият финал в Шампионската лига би трябвало да е очарователен сблъсък. Гуардиола, който за малко не се присъединява към „Юнайтед”, след като напуска „Барса” през 2001 г., се научава да играе именно под ръководството на Кройф. С други думи, от онова училище за футбол, което води началото си от „Реал” от 60-те.
Противникът на Гуардиола – сър Алекс Фъргюсън, пази спомените си от онзи финал през 1960-а. Като мениджър често показва слабост към играчи с брилянтна техника и визия, както и към нападатели, които не са просто хищници. Налудничаво е да се твърди, че той търси новия Пушкаш или Ди Стефано, но Кантона, Верон, Руни, Бербатов и опитът да бъде взет Газа са доказателство за това.
Първият европейски трофей на Фъргюсън – КНК с „Абърдийн” през 1983 г. – идва след победа над „Реал” (М), чийто треньор е Ди Стефано. Менторът на Фърги – Джок Стейн, преди мача заявява, че „доновете” трябва да са доволни, че изобщо играят срещу Белия балет. Обаче „Абърдийн” бие с 2:1.
През 1960 г. в Глазгоу един аржентински гений - Ди Стефано - проектира триумфа на финала за КЕШ, който променя футбола завинаги. През 2009 г. в Рим друг аржентински гений - Лео Меси - се надява да повлияе на играта не по-малко. Най-голямата заплаха за Меси ще бъде един португалец с №7, който също вярва, че един ден ще се присъедини към Ди Стефано, Пушкаш, Хенто и Зидан в Пантеона на легендите на „Реал” (М).
По сп. „4-4-2”
http://www.youtube.com/watch?v=smC1J6BM ... re=related
Световно първенство - 1986 - Аржентина - Англия 2:1 ("Божията ръка")
http://www.youtube.com/watch?v=fLcnQcsjvco
Първоначално 13-ото световно първенство през 1986 г. трябва да се проведе в Колумбия, но липсата на средства принуждава ФИФА спешно да потърси друга страна. Решението да се избере отново Мексико, където жегата и надморската височина тормозят всички през 1970 г., на пръв поглед е нелогично. Един от вицепрезидентите на ФИФА тогава - Гилермо Канедо, обаче е директор на мексиканския тв канал Телевиза. Запитан за високите цени на билетите, Канедо отговаря: "Има и телевизия." Коментарът на шефа на ФИФА Жоао Хавеланж се изчерпва до там, че съвестта му е чиста.
Този път отборите са по-подготвени и нямат такива проблеми с аклиматизацията като през 1970 г. Участниците обаче имат други неща за решаване. Шампионът Италия идва със същия треньор и с много от играчите от 1982 г., но тимът просто не е същият. Европейският шампион Франция също е загубил инерцията си отпреди 2 години, а и няма изявен голмайстор. Бразилия е добре в защита и разполага със стабилен голмайстор като Карека, но основните фигури в халфовата линия - Зико, Сократес, Фалкао, Жуниор, прехвърлят 30-те. Треньор на ФРГ вече е харизматичният Франц Бекенбауер, но пък немците се оказват без лидер в средата на терена, тъй като Бернд Шустер отказва да играе за бундестима. Надеждите на Англия, водена от Боби Робсън, са големи - класира се за световното, без да загуби мач, а и разполага с бърз нападател като Гари Линекер.
Англия обаче среща на четвъртфинала Аржентина, чиято звезда Диего Марадона е в разцвета на силите си. Двата отбора изиграват един от най-скандалните мачове в историята на футбола. В 51-ата минута при резултат 0:0 Марадона скача и праща топката във вратата, помагайки си с ръка. Минути по-късно Диего вкарва втори гол, минавайки през трима играчи на Англия - най-красивия в историята на световните първенства. Мачът в крайна сметка завършва 2:1, а Марадона заявява, че Божията ръка е помогнала на Аржентина. Българската следа в скандала е страничният рефер Богдан Дочев, който не реагира при нарушението и така узаконява гола.
Аржентина отстранява Белгия на полуфинала с нови два гола на Диего и се красира на финала, където съперник е ФРГ на Бекенбауер. 580 милиона души по света гледат мача на стадион "Ацтека" по телевизията - 1/8 от населението на света! Албиселесте на Марадона и Билардо бие с 3:2 - звездният миг на бундестима ще настъпи 4 години по-късно в Италия.
За петото си участие на световни финали България изпраща отбор с добър баланс между млади (Боби Михайлов, Наско Сираков, Стойчо Младенов) и опитни играчи (Аян Садъков, Пламен Гетов, Георги Димитров). Тимът на Иван Вуцов има честта да играе в мача на откриването срещу шампиона Италия - стигаме до 1:1 с красив гол на Сираков. Изпускаме победата срещу Южна Корея, а от Аржентина логично губим с 0:2. България все пак стига до осминафинал за първи път в историята си, но губи 0:2 от домакините. Въпреки че това е най-големият успех на националния тим дотогава, резултатът от световното е посрещнат с неодобрение в България.
30. Дилемата на Хорн: Реал (М) - Фиорентина, 1957 г.
Играчите на Фиорентина опитаха да притиснат рефера Леополд Хорн да се съобрази с решението на лайнсмена, който бе вдигнал засада, преди отсъдената от него дузпа. Италианците нямаха успех в протестите си, но Алфредо ди Стефано от бялата точка имаше. 1:0 в 70-ата минута, а малко по-късно Хенто оформи окончателната рамка на победата с 2:0.
29. Красотата на Серена: Реал (М) - Партизан, 1966 г.
Реал (Мадрид), подмладен и подновен, спечели отново купата след 6-годишно прекъсване, благодарение на неочакван изстрел на Франсиско Серена от 30-ина метра, който изпрати топката в далечния ъгъл на вратата на Партизан. В 55-ата минута Васович бе извел сърбите напред, а малко преди гола на Серена, Амансио бе изравнил.
28. Смутени и объркани: Бенфика - Барселона, 1961 г.
Защитникът на Барселона Енрике Генсана скочи да изчисти топката с глава при центриране на Бенфика, докато вратарят Антонио Рамалетс излезе да боксира. И двамата се разминаха, топката се удари в гредата и влетя в мрежата, за да направи резултата 2:1 за португалците в средата на първото полувреме. Те добавиха нови две попадения през втората част, за да материализират превъзходството си.
27. Изгонването на Леман: Барселона - Арсенал, 2006 г.
Финалът за Йенс Леман продължи само 18 минути, преди да бъде изгонен за събарянето на Самуел Ето'о на границата на наказателното поле. Той стана първият играч, изгонен на финал за европейската купа. Макар и с човек по-малко Арсенал поведе в резултата, преди два късни гола да направят Барселона шампион на континента за втори път.
26. Победният гол на Робъртсън: Нотингам - Хамбургер, 1980 г.
След двойно подаване с Гари Бъртълс, Джон Робъртсън се освободи на границата на наказателното поле и отправи нисък изстрел с десния крак, който не остави шансове на Рудолф Каргус. Втора поредна победа на финал с 1:0 и втора европейска титла за Нотингам, който е шампион на Англия само веднъж.
25. Златната резерва: Борусия Д - Ювентус, 1997 г.
Карл-Хайнц Ридле вкара на два пъти, но местното момче Ларс Рикен, едва на 20, бе този, който гарантира купата за Дортмунд, разписвайки се едва 16 секунди след влизането си в игра. Той вкара с първото си докосване, за да направи 3:1 и да остави Ювентус без отговор.
24. Първият триумф на "Белия балет": Реал (М) - Реймс, 1956 г.
Типичен пробив и центриране на Франсиско Хенто позволиха на Ектор Риал да вкара победното попадение в седемголовия трилър. Реал за пръв път излезе напред, но това бе и крайният резултат (4:3).
23. Холандска афера: Милан - Стяуа, 1989 г.
Когато Марко ван Бастен се възползва от подаване от дълбочина на Франк Рийкард, за да вкара четвъртия гол за Милан в началото на втората част, това превърна вечерта в изцяло холандска афера. Рууд Гулит бе вкарал два гола по-рано, а Ван Бастен още един.
22. Моментът на Клуйверт: Аякс - Милан, 1995 г.
Патрик Клуйверт най-после намери някакво пространство в наказателното поле на Милан 5 минути преди края, посрещна центриране на Франк Рийкард, преодоля двама защитници и направи безпомощен Себастиано Роси. Единствен гол в мача, но на каква цена!
21. Обръщането на Кройф: Аякс - Интер, 1972 г.
Йохан Кройф гледаше как Тарчизио Бургнич се сблъсква с вратаря Ивано Бордон, веднага смени посоката и изпрати топката в опразнената врата за първия от двата си гола за 2:0.
20. Почитта на Еузебио: Бенфика - Реал (М), 1962 г.
Авторът на два гола в мача Еузебио пробяга 30 м след последния съдийски сигнал, за да догони Ференц Пушкаш и да му демонстрира почитта си, искайки фланелката му. Унгарецът вкара три за Реал, но Бенфика спечели с 5:3.
19. Дългият пробив на Раул: Реал (М) - Валенсия, 2000 г.
Фернандо Мориентес и Стив Макманаман вкараха за Реал (М), преди Раул да добави красив трети, след като пробяга 50 м с топката и стреля точно от труден ъгъл.
18. Героичното представяне на Спинк: Астън Вила - Байерн, 1982 г.
Джими Римнър напусна играта с контузия на врата и между гредите на Астън Вила трябваше да застане неопитният Найджъл Спинк. Той обаче направи поредица от важни акробатични спасявания срещу Карл-Хайнц Румениге, Ули Хьонес и Курт Нидермайер, за да запази преднината на Вила след решителния гол на Питър Уит.
17. Вдъхновението на Ривера: Милан - Бенфика, 1963 г.
Шест години по-рано "Златното момче" вършееше в полузащитата на Милан, изработвайки двата гола на Жозе Алтафини. Първият падна след брилянтно завъртане и удар от 15 м. Това попадение неутрализира ранния гол на Еузебио, а после комбинацията Ривера - Алтафини доведе до още един гол, за да донесе първата купа на шампионите във витрината на Милан.
16. Двамата Кенеди: Ливърпул - Реал (М), 1981 г.
Когато Алън Кенеди получи топката след тъч на Рей Кенеди, никой не очакваше левият бек да преодолее Рафаел Гарсия Кортес и да изпрати топката в мрежата от малък ъгъл. 1:0 8 минути преди края и трета КЕШ за Ливърпул.
15. Изравнителният гол на Гемъл: Селтик - Интер, 1967 г.
Томи Гемъл получи топката след пас на Джим Крейг и с удар от 20 м изравни срещу Интер. По-рано Сандро Мацола бе извел италианците напред от дузпа, а Стив Чалмърс донесе пълния обрат 5 минути преди края. Селтик стана първият британски клуб, който спечели КЕШ.
14. Ил Гранде Интер: Интер - Реал (М), 1964 г.
Почти целият мач се игра в половината на Интер, но изключителното представяне на вратаря Сарти и защитниците Бургнич и Факети спираше застаряващите Хенто, Пушкаш и Ди Стефано. Героят бе Сандро Мацола, който вкара два гола за италианците и асистира за ключовия втори, вкаран от Милани от границата на наказателното поле след грешка на вратаря на Реал Висенте.
13. Сладко отмъщение: Милан - Ливърпул, 2007 г.
Отмъщението на Милан за драматично загубения финал в Истанбул две години по-рано, бе още по-сладко, тъй като изглеждаше, че при първия от двата си гола Пипо Индзаги докосна топката с ръка, отклонявайки свободен удар на Андреа Пирло в мрежата зад Пепе Рейна. Той вкара отново в края, а голът на Дирк Кайт за Ливърпул бе твърде малко и твърде късно.
12. Театърът на Гробелар: Ливърпул - Рома, 1984 г.
Светът запомни завинаги театъра на Брус Гробелар. Клатещите му се крака и играещи колена бяха достатъчни да разсеят Франческо Грациани и той да изпрати над гредата решителната дузпа след 1:1 за 120 минути Фил Нийл и Роберто Пруцо вкараха головете още през първото полувреме.
11. Най-после триумф за Васович: Аякс - Панатинайкос, 1971 г.
83 000 зрители на "Уембли" видяха дългоочаквания триумф на Аякс и постановяването на доминацията на тоталния футбол. Дик ван Дайк и автогол на Капсис донесоха победата 2:0 над Панатинайкос, а това бе и най-щастливият миг за капитана Велибор Васович, който по-рано загуби два финала с Партизан (1966) и Аякс (1967), разписвайки се и в двата.
10. Ужасът на "Хейзел": Ювентус - Ливърпул, 1985 г.
Голът от дузпа на Мишел Платини, донесъл победата с 1:0 на "Старата госпожа", е последното, което се помни. 39 души, предимно италианци премазани загинаха. Около час преди началото на двубоя, привърженици на Ливърпул събориха преградна стена и нахлуха в сектора с фенове на Юве на стадион "Хейзел" в Брюксел. В резултат всички английски отбори бяха извадени от евротурнирите за 5 г., а Ливърпул за 6. Инцидентът е наречен "най-черният час в историята на европейските турнири".
9. Денят на Дукадам, Стяуа - Барселона, 1986 г.
След 120 минути без почти никакви голови положения, при дузпите не беше много по-различно. Мариус Лакатуш и Габриел Балинт вкараха единствените две дузпи. На вратата на Барса Хавиер Урутикоечея спаси ударите на Маяру и Ласло Бьольони, но дори неговото постижение бе нищожно на фона на грандиозното представяне на вратаря на румънците Хелмут Дукадам. Един след друг Алесанко, Педраса, Пичи Алонсо и Маркос се провалиха, заставайки срещу него. Спасените от него четири дузпи донесоха европейската титла за пръв път в Източна Европа.
8. Неочакваният герой Шварценбек: Байерн - Атлетико М, 1974 г.
През 1974 г. Байерн гарнира третата си поредна шампионска титла в страната с първа германска КЕШ. В последната минута от продълженията срещу Атлетико (М) на "Хейзел", неочакваният герой бе Георг Шварценбек, който изравни с удар от 35 м, след като 5 минути по-рано Луис бе извел испанците напред. В първото в историята преиграване на финал за европейската купа Байерн подчини Атлетико и по два гола на Ули Хьонес и Герд Мюлер за 4:0.
7. Далглиш над оградата: Ливърпул - Брюж, 1978 г.
Феновете на Ливърпул винаги ще помнят как Кени Далглиш прескача загражденията около терена на "Уембли", за да коленичи пред тях след гола, който остави КЕШ в ръцете на мърсисайдци за втора поредна година. Той получи топката от Греъм Сунес, измъкна се от засадата и от малък ъгъл прехвърли датския вратар Биргер Йенсен, който спаси поне 5 чисти гола преди това.
6.Петата на Маджер: Порто - Байерн, 1987 г.
Парадоксът бе, че през 1987 г. Порто все още бе единственият клуб от Голямата тройка на Португалия без европейски трофей. Рабах Маджер коригира това. След като Лудвиг Кьогъл бе открил за баварците, Маджер вкара с пета, за да изравни резултата. Пеле казва за този гол: "Ако той не се бе обърнал да види, дали топката влиза в мрежата, това щеше да е най-великият гол, който съм виждал". Шокът върху Байрен бе такъв, че допусна нов гол на Жуари две минути по-късно и титлата остана за Порто.
5. Гениалният Зизу: Реал (М) - Леверкузен, 2002 г.
Зинедин Зидан донесе деветата европейска купа в историята на Реал с един от головете на века. След центриране на Роберто Карлуш от ляво в края на първата част той стреля точно с воле след обръщане от границата на наказателното поле. По-рано Раул и Лусио вкараха за 1:1.
4. Просто The Best: Манчестър Юн - Бенфика, 1968 г.
Брайън Кид спечели топката с глава във въздуха след дълго подаване, Джордж Бест я овладя и по пътя си към вратата елиминира португалски защитник и вратаря Жозе Енрике, завършвайки спокойно с попадение за 2:1 в третата минута от продълженията. В 10-ата година от трагедията в Мюнхен, оцелелият Боби Чарлтън изведе "червените дяволи" напред, но Граса изравни. Брайън Кид и отново Чарлтън вкараха след Бест в продълженията за крайния 4:1.
3. Магията на Ди Стефано: Реал (М) - Айнтрахт, 1960 г.
Алфредо ди Стефано получи топката близо до централната линия, избяга от атаката на немски защитник, пробяга 40 м и от дъгата на наказателното поле завърши хеттрика си, вкарвайки седмия гол за Реал (М) Ференц Пушкаш вкара четири гола в един от най-великите мачове в историята.
2. Късно шоу на "Ноу Камп": Манчестър Юн - Байерн, 1999 г.
Четвъртият съдия току що бе обявил три минути добавено време в мача на "Ноу Камп". Михаел Тарнат не изчисти добре след корнер на Бекъм. Райън Гигс стреля и Теди Шерингам отклони топката в мрежата, за да изравни. Веднага последва нов корнер на Бекъм, Шерингам игра с глава и Оле Гунар Солскяер отклони топката в мрежата на Оливер Кан за втори път, за да оформи един от най-паметните обрати. През първото полувреме Марио Баслер бе извел баварците напред от свободен удар. Манчестър Юн завърши като шампион на Англия, шампион на Европа и носител на ФА къп.
1. Обратът на Джерард и спасяването на Дудек: Ливърпул - Милан, 2005 г.
Когато ударът на Андрей Шевченко бе спасен от Йежи Дудек, това бе краят на най-великия обрат в историята на футбола и може би на най-великия мач. Милан водеше с 3:0 на почивката, но Стивън Джерард вкара един и изработи други два гола, за да могат "червените" да изравнят през втората част и да издържат в продълженията, преди Дудек да бъде спасителят при дузпите.
Любимият ми мач е White Horse Final - 300 000 се изсипват на Уембли да гледат втородивизионния тогава Уест Хям и Болтън Уондърърс. Лично крал Джордж Пети връчва купата на победителите от Болтън. Гледайте това клипче: 
