“Слушайки тази приятна мелодия, обхащайки с поглед пълнещите се трибуни, щастливите лица и самата атмосфера на стадиона, за миг, или може би за два се почувствах най-щастливият човек на планетата”.
Една от причините да пиша това, е че бих искал след време, когато емоциите отминат и спомените ми се размият, да прочета отново този разказ и да си припомня преживяванията ми. А те бяха като цяло изключително приятни. Идеята да посетя Лондон се роди, когато за пореден път, поради лоши стечения на обстоятелствата се разминах с любимия ми Арсенал. По време на жребия скачах от радост, когато изтеглиха Стяуа Букурещ в една група с Арсенал. След това останах изключително разочарован, когато видях датата за мача – по това време започваше първия ми семестър в университета и не можех да си позволя да изпусна първите няколко дни. Освен това нямаше и как финансово да си го позволя, тъй като трябваше да летя за Букурещ и обратно 4 дена след като летя за Германия. Не можах да отида в Атина преди 3 години пак поради финансови проблеми, а когато играехме с Хамбургер Шпортферайн миналата година , по време на първия мач бях в България, а по време на втория имах изпит на следващия ден. След като Арсенал гостува на осемдесет километра от Русе и аз нямаше как да отида, бях твърдо решен на независимо каква цена не само да гледам любимия си отбор в най-скоро време, но и да го направя на домакински мач в Лондон – гаранция за едно неповторимо преживяване. Всичко, което ми трябваше сега е да намеря човек, с който да отида. Такъв се намери, а именно един приятел от Аrsenal Supporters Club Bulgaria. Той купи билетите, резервира хостели, аз си намерих самолетни билети и така вече ексурзията беше напълно уредена. Когато ми каза, че е купил билетите тогава за първи път усетих онази тръпка, онова вълнение, сякаш усещах какво ми предстои. Оставаше месец до заминаването, а аз напълно избягвах да мисля за ексурзията, защото така времето сякаш отказваше да се движи. Малко по малко, къде покрай университета, къде покрай ежедневието ми дните се изминаха и сякаш не усетих, кога оставаше само 1 седмица до заветната дата – 23.11. Последните 2 дена еуфорията напълно ме обзе и мислите ми бяха насочени само и единствено към Лондон и Емирейтс Стейдиъм. Ето какво ми се случи и какво преживях за 3 дена в една от световните столици – Лондон.
Петък
Не можах да заспя от вълнение, а и влака ми в посока Кьолн беше в 7 сутринта, така че реших да будувам цяла вечер. Пристигнах на летище Кьолн след час и половина и за момент получих нещо като дежа-ву, почувствах се , все едно се прибирам към България(всеки път летя от Кьолн и ми стана нещо като навик). Както винаги чекирах и се качих на самолета без проблеми. Пилота бояви време на полета 52 минути и аз чак тогава осъзнах колко близко всъщност се намирам от целта си. Човек винаги си представя Албиона като един голям и далечен остров. Полета не го усетих въобще и с интерес гледах през прозореца когато самолета захождаше за кацане. Ако щете вярвате – но в Англия абсолютно всичко е различно – дори и ландшафта. Гледайки през прозореца на самолет се виждат фрапантни разлики в инфраструктурата, цветовете на покривите и дори формите на нивите. Кацнахме на Гетуик, а аз само знаех , че се намира на около осемдесет километра от центъра на Лондон. Тук е момента да спомена, че в самолета ни предлагаха билети на така наречения “Гетуик Експрес”, който води директно до централната гара на Лондон, където е срещата с моя приятел и неговите 2ма спътници(за тях – по-късно). Попитах колко струва и стюардесата ми отговори “15 паунда”. Викам си “Ха, мене ще ме цакат с топла бира, аз да не съм вчерашен” . Попитах “Има ли други, нормални влакове и колко струват те” , а тя отговори “Да, има, но спират на много спирки , а и не знам колко струват”. Беше ми ясно, че искат да ми пробутат някакъв супер скъп билет и си казах, че по-скоро бих вървял пеша отколкото да им платя 16 паунда за половин час с влака. Все пак полета ми Кьолн – Гетуик струва 19 евро !!! След като кацнахме се придвижихме към терминала и аз започнах да изпитвам вече културния шок. Без да съм обиколил света , заявявам, че Англия е страната с най-много табели и знаци на квадратен метър, някъде около 2бр./кв.м. “No smoking” буквално е на всеки един метър, на места и по-нарядко за да е по-натрапчиво за туристите. “Пази се от минаващи колички с багажи” , “Стой вдясната част на ескалатора” , “Не тичай, а ходи” , “Деца до 5 години и кучета трябва да бъдат носени докато сте на ескалатора” – извинявайте, ама това последно ме напушва на смях. Все едно не мога да си държа за ръката 4 годишното ми дете и да му помогна, когато лентата свършва. Или приближавам ескалатора и казвам на деведесет-килограмовият ми лабрадор : “Хайде , скачай” и го грабвам и без проблем си го нося по време на цялото “пътуване”.
Когато стигнах до жп гарата, отидох до апарат за билети. Натиснах Лондон – Централна Гара и ми излезе следното : “Гетуик Експрес 15.90 паунда”. Погледнах дали не съм отишъл на специализиран автомат само на тази компания – не , автомата беше на бритаснките жп линии. Свих рамене и прежалих 16 паунда. Явно трябваше да взема този билет, който ми бе предлаган в самолета, щях да спестя 1 паунд. Пътя за Лондон беше наистина само 30 минути, а влака на моменти се движеше с има-няма двеста-двеста и нещо км/ч. Пристигнах на гарата в Лондон и тук започна моето малко приключение. Трябваше да се срещна с Ради и другите 2 момчета в 12.00-12.30 на “голям автобусен паркинг пред централният изход на гарата”. След като в продължение на час обикалях от единия край на гарата до другия, защото Ради ни тук го има, ни там, ни на телефона си отговаря, се изморих и седнах на една автобусна спирка. Закъсняваха вече с час, нямах телефонна връзка с тях, а и дори не знаех дали съм на правилното място, защото такъв автобусен паркинг нямаше, имаше просто 2-3 автобусни спирки една до друга, наредени паралелно. Извадих фотоапарата, който един мой приятел любезно ми предостави и започнах да снимам всичко, което ми се струваше интересно – т.е. абсолютно всичко. Значи , ако щете вярвайте, ама англичаните наистина шофират от грешната страна на пътя ! Така е, вярвайте ми , видях го с очите си . Това е може би, най-големия шок, който туристите преживяват – обратното движение. Другото нещо, което веднага те шокира и не те оставя поне първите 2-3 часа са нечовешките цени. Като се има предвид факта, че живея в Германия това не е за подминаване. Не предполагах, че има такава голяма разлика в цените. Въпреки, че паунда се обменя за 1.32 евро, там цените са на принципа “паунд”-“евро” , едно към едно. Т.е. ако в Германия кафето по летищата струва 3 евро, в Англия е 3 паунда. Бутилка кола струва паунд и половина. Кафе от “Старбъкс” 3 паунда и двайсет. Първите 2 часа не спрях да обръщам всичко в евро и да цъкам “Въй-въй-въй , егати скъпотията”. Общо взето, когато човек посети за първи път Лондон , все едно отива в страна, която не е в Европа. Наистина се чувстваш на моменти на друг континент и единственото нещо, което ти напомня на Европа е пободния, но с една идея по-лош климат. Такситата са меко казани странни – не са се променили по дизайн в последните сто години сигурно. Е, има и такива екземпляри, но те бяха изключителна рядкост. Следващият културен шок, с който не можах да свикна дори и на 3тия ден на престоя ми е така наречения от мен “Ефект на шофьора призрак”. А именно – чакаш да пресечеш пешеходната пътека, до теб спира Мерцедес последен модел(примерно) и ти по навик хвърляш поглед към шофьора да го видиш гъзе ли е , турче ли е , някое маце ли е и : “ГОСПОДИ ! ТАЗИ КОЛА НЯМА ШОФЬОР!!!!” След около една секунда се сещаш всъщност, че волана е отляво и тогава поглеждаш и натам и чак тогава виждаш въпросния шофьор. Може да ви се струва смешно, но ако не сте го преживяли, няма как да ви го обясня – много е странно, защото си свикнал винаги шофьора да е на това място, а в даден момент поглеждаш и той го няма. Естествено, объркването не трае повече от секунда, но все пак е стряскащо почти всеки път.
След като наснимах няколко интересни сгради, почнах да заглеждам хората – първото нещо, което забелязах е , че лондончани като цяло са имунни на студ. Температурата беше не повече от 3-4 градуса, а духаше гаден , ама много гаден вятър. Аз бях се свил в якето си, загърнат с шала си, а отдолу бях доста добре облечен с тениска, поло и пуловер. Но колко хора видях без яке и дори с къс ръкав и просто един шал, не е истина! Наистина имаше хора, които бяха с тениска с къс ръкав и шал! А това момиче дори беше и без шал! Видях и този индивид, който не го разбрах какъв е и за какво се бори. Дамата до него първа го помоли за снимка , та аз не изтървах възможността и просто попитах “Може ли аз да Ви снимам”. Въпреки, че идвам от Германия , където има адски много чужденци все пак останах учуден от процентa част чужденци Лондон. Може би около 40% , а на моменти минахава двайсетина човека един след друг , преди да видя отново англичанин. Та те между другото, може да са велика нация, да са родоначалници на хиляди неща, обаче съдбата с едно нещо ги е наказала и може би там най-много боли. Е толкова грозни жени в живота си не бях виждал на едно място. Аз си мислех , че германките са зле – нищо подобно ! Трябваше да чакам едва до събота следобяд за да видя първата хубава англичанка – не се майтапя, трябваше да минат 24 часа докато видя първата ! Сега разбирам , колко сме привилигеровани ние българите, имайки едни от най-красивите жени на света. Крокодили има навсякъде, но без да преувеличавам при нас процента красиви жени е в пъти по-голям от този в Англия и по-спечифично в Лондон. Опитах се да направя няколко снимки на типичния английски крокодил, но не успях, тъй като всеки бърза за някъде в този град. Другото нещо, което ми се стори смешно, но на следващия ден вече не беше така, бяха надписитие “Погледни надясно” и “Погледни наляво” написани на асфалта на пешеходната пътека. Всъщност са направени заради многото туристи, които оглеждайки се наляво решават , че няма коли и тръгват да пресичат, а всъщност не съобразяват, че колите би трябвало да ти идват отдясно. Така на следващия ден една кола наби спирачки пред мен, защото нямаше пешеходен светофар, а аз се огледах само наляво. Малко се стъписах, защото спря на около метър от мен, а шофьора само се захили и ми даде знак да пресичам – просто са свиканли с разсеяните туристи. Другото нещо, което ме разсмя е следното: Значи бях виждал опашки от таксита за хора, ама опашка от хора за таксита не бях виждал. Смешното е, че тези 2 места са на около 3 минути едно от друго и така и не разбрах защото хората чакат сумати време за едно такси, след като могат да пресекат гарата и да хванат едно от стоянката на другия край. Мисля, че англичаните имат особен афинитет към реденето на опашки – някак си подозирам, че им харесва.
Най-накрая телефона ми по едно време зазвъня и Ради ми каза, че след 15 минути ще дойдат на мястото на срещата. Естествено, дойдоха след 30, но това нямаше значение, след като бях много щастлив да ги видя – след 2 часа зъзнене и снимане на всякакви простотии. Запознах се с неговите спътници – Владо, единия от тримата фенове на Фулъм в България и Петко – фен на Блякбърн. Те щяха пък да гледат мача Фулъм – Блякбърн в неделя. Интересно съвпадение, стори ми се. Слязохме в прочутото лондоско метро и потеглихме към нашия хостел. Лондонското метро е може би едно от чудесата на света – повечето от станциите функционират от самото начало – а именно отпреди сто години. Естествено, през годините са минавали реконструкции, но разширенията на лондонското метро всъщност са само двадесетина процента от старата, оригинална мрежа. Хостела беше готино местенце, както Ради каза, сградата изглежда малко “страшничко”, типично в английски стил. При чекирането извадихме късмет, защото вместо в резервираната от нас “десетична” стая ни настаниха само в “шесторка”. Из цялата сграда бяха поставени множествено табели, които предупреждават новодошлите туристи за реда в Англия . Табелите забраняващи пушенето казват ясно и точно, забележете “Противозаконно е да пушите в тази сграда”. Интересното беше, че дори и отвън пред сградата беше забранено пушенето, а за целта имаше специално обозначена зона за пушачи на която бяха поставени около 5 знака с именно : “Специално обозначена зона за пушачи”. Надписите продължават да те съпровождат навсякъде из сградата, като например “Сградата е под постоянно видео наблюдение”, “Кошчетата са само за такъв и такъв боклук” , а интересното беше, че почти всички надписи бяха дублирани и на брайловата азбука, включая числата на стаите и табелките за душовете. Като цяло хостела си беше 3 звезди, изключително приятно местенце, като се има предвид, че плащахме по двайсет паунда на вечер. Което за Лондон си е направо нищо. Единственото нещо, което ме издразни до побъркване, бяха мивките в тоалетните – ако щете вярвайте , ама бяха с размери 10х20 сантиметра. Абсолютно невъзможно бе да си измиеш ръцете или лицето без да направиш целия под в 2 пръста вода. Но вече стоплих, че англичаните са супер странни и спрях да се учудвам. В стаята имаше общо 4 контакта, естествено, шибаният им английски стандарт, от които 2 от тях бяха на пода !! Естествено, за да ползваш контактите трябва да си купиш адаптер за 3 паунда, който съвсем услужливо продават на рецепцията. След първите няколко часа вече 3 паунда ти се струват никви пари и малко по-малко развързваш кесията, осъзнавайки суровата действителност – а тя е , че в Лондон ще те истискат до последния цент и ще те отарашат за каквото успеят – почвайки от самоубийствени обменни курсове с 11-процентова комисионна за изненада и свършвайки до съвсем прости неща , които трябва да си купиш – като например този адаптор.
Никой от нас не беше спал предната вечер, аз вече обясних защо, а момчетата трябваха да прекачват в Букурещ. Въпреки това никой не искаше да проспи деня и единодушно се разбрахме за половинчасова дрямка. След като отпочинахме тръгнахме към центъра да го разгледаме. За красотите на Лондон няма какво да ви говоря, вижте само например “Окото на Лондон”, красивият “Биг Бен” и величественият “Тауър Бридж”. Обикаляхме с часове и към десет вечерта вече бяхме капнали от умора. Усетихме какво означава “суров английски климат”, тъй като вятърът брулеше доста здраво и почти замръзнахме. Прибрахме се и веднага заспахме, в очакване на утрешния ден.
Събота
И така, след дълго чакане заветния ден дойде. Мача беше от 3, затова решихме да отидем до Бъкингамския дворец, а после минахме и през Сейнт Джеймсис Парк. Животните обитаващи парка до такава степен са свикнали с хората, че видях как катерица отива и си взима фъстък от възрастен посетител, патиците се разхождат в краката ти, а на този пеликан явно му е омръзнало във водата и е решил да поседи малко на пейка като бял човек
. Стана вече време и потеглихме с Ради към Емирейтс Стейдиъм, а другите двама отидоха на шопинг. Слязохме на “Арсенал стейшън” и малко по малко започвахме да се смесваме с феновете, запътвайки се към стадиона. В момента, в който излязохме от метростанцията пред мен се откри един нов свят. Препълнена улица, хиляди , хиляди фенове, преоблечени в цветовете на отбора, сергийки за аксесоари на отбора... Тогава всъщност ме обзе тази тръпка и аз за първи път се почувствах, като че отивам на футболен мач. Там се срещнахме и със Слави – друг член на фенклуба на Арсенал в България, който живее в Лондон и редовно ходи на мачове. Колкото повече се приближавахме към стадиона, толкова повече пулса ми се ускоряваше. След известно ходене вече виждахме величественият Емирейтс Стейдиъм, чиито елегантни и модерни форми се извисяваха над класическият и старомоден лондонски квартал. Първо отскочихме до фен-шопа, който се намира на самия стадион. Това царство за феновете беше голямо около 400 кв./м. и беше препълнено когато отидохме. Служител на магазина стоеше на входа и отваряше вратата на излизащите. А ние чакахме да се освободи място в магазина за да пуснат и нас. Чакахме десет минути и дойде един бодигард с изглед на агент на ФБР, нали знаете със слушалките в ушите, костюма и т.н. Отвори вратата и каза “Първите 24 човека влизат”. Хората започнаха да влизат, без изобщо да се бутат, въпреки, че оставаха само 40 минути до мача. Малко пред нашият ред бодигарда затвори вратата и каза “Вие сте следващите, сър”. Тези които имаха лошия късмет да са 25-ти и 26-ти просто спряха и продължиха разговора си. Нямаше “Аре ве батка, пусни ни”, “Еееее, точно пред нас ли ве!” , “Аре ве, кво се прайш, пусни ни, от 20 минути чакаме”, “Шш, пич, айде че мача почва”. Просто си изчакаха културно реда, без да промълвят и дума. Между другото ако някой ви каже, че немците са най-дисциплинираната нация на света – не му вярвайте. Спорете с него и го убеждавайте, че това са англичаните. Ако ви пита откъде знаете – кажете му “Просто е така” .Немците са си направо диваци и хулигани в сравнение с англичаните. Толкова ред и дисциплина няма никъде по света. Пак казвам – не съм бил в много страни, но от това по-дисциплинирано – няма на къде. Забравете за прочутите английски хулигани, които като отиват по гостуванията и правят хиляди поразии. Това е само някакъв миниатюрен процент от иначе изключителното отговорно общество на англичаните. Само да сгафиш за секунда и вече някой или те е изпортил на полицаите или някоя камера за наблюдение вече те е хванала в действие.
След като напазарувахме от фен-шопа тръгнахме да влизаме вече на стадиона. Слави беше в друг сектор, затова се разделихме до след мача. Влизането е на принципа на метрото : вкарваш си картата за членство , устройството прочита номера, сравнява с базата данни и ти отваря вратичката. Миг по-късно вече влезнах в малкия тунел, който вече водеше към сектора. В момента в който зърнах трибуните и зелената трева, сърцето ми заби лудо. Никога през живота си не съм се чувствал така, но го сравнете с първия ден на първолака, абитурентския бал, първата стъпка в църквата при сватбата... Интересното беше, че абсолютно никой не ни провери – няма и защо – а си сгафил нещо на стадиона , стюардите са те извели до 30 секунди. Глобяват те, съдят те, взимат ти членството и ти забраняват повече да стъпваш на техния стадион. Така, че в ничий интерес не е да не спазваш правилата. А именно – без пушене, без алкохол на стадиона, без ругаене, без показване на средни пръсти а бе изобщо всякакво “анти-социално” поведение е забранено. В програмата за мача даже пишеше “Ако забележите някакво анти-социално повдение изпратете смс на номер ..... и ни пишете вашия блок, ред и място. Ние ще дойдем при вас , за да ни покажете субекта на лошо държание”.
Когато заехме местата си се заех да попивам всяко кътче от стадиона. Седалките, трибуните, покрива, терена, очертанията, загряващите играчи, феновете, огромната видео стена. Истинска красота. Бил съм на Ноу Камп и като изключим факта, че той е с 30 000 места по-голям(Емирейтс е с 60 300 някъде), по нищо не може да се сравнява с нашия супер модерен и красив стадион. Оставаха 15 минути, а бяха запълнени едва една пета от местата. Чудех се защо не влизат хората, а още седят в помещенията за хранене и напитки , а Ради само ми отговори “Споко, за 5 минути влизат 40-50 хиляди човека). Емирейтс държи рекорда за най-много пропуснати зрители на една минута : 1500 човека. Точно преди да почне мача се снимах с талисмана на отбора “Gunnersaurus” , като се докопах до него направо му скочих да го прегръщам, а и той отвърна със същото. Ради не успя да ме снима с моя апарат, затова ме снима с неговия, затова за момента не мога да предоставя снимка от този як момент. 5 минути преди началото на мача пуснаха песен по уредбата. По-късно разбрах, че това е Elvis Presley – The wonder of you, и че с тази песен “викат” феновете да седнат по местата си. Сякаш като по команда стадиона тръгна да се пълни с невъобразима скорост. Слушайки тази приятна мелодия, обхащайки с поглед пълнещите се трибуни, щастливите лица и самата атмосфера на стадиона, за миг, или може би за два се почувствах най-щастливият човек на планетата. Никой не можеше да ми отнеме тази неописуема радост и състояние на нирвана която изпитах в този момент. За първи път в живота ми се разплаках от радост, а аз само си бършех сълзите си и се хилех като идиот. Песента траеше 3-4 минути,а отбора вече се беше понапълнил. Дадоха стартовите състави, а всеки играч на Арсенал беше представен на огромната видео стена, като диктора съобщаваше първото име на играча и оставаше огромното удоволствие на публиката да изкрещи с всички сили фамилното му име. След като отбора на Арсенал излезе от тунела целия стадион изригна в аплодисменти. След протоколните снимки и ръкостисканията на отборите и ето , че първият съдийски сигнал бе даден. Мачът като цяло не беше нищо особено, но за мен си беше доста интересен. Все пак да гледаш мач на живо не може да се сравнява с китайските стриймове по интернет, които съм принуден да гледам за да следя любимия отбор. Непретенциозния отбор на Уигън се беше затворил в половината си и чакаше неизбежното – първият гол за Арсенал. Но гостите добре се защитаваха и първото полувреме свърши при резултат 0:0. Феновете като цяло бяха доста тихи, но това е нормално с оглед на това, че Уигън не са големи дразнители,а и нашите нямаха нужда от чак такава подкрепа, т.к. се справяха доста добре на терена. Познатите рефрени бяха пяти на всеки 5 минути, а на мен ми трябваха едно-две прослушвания за да науча песните наизуст и да ги пея заедно с останалите фенове. Интересното беше, че ние бяхме точно до гостуващите фенове. Когато тръгнаха да си пеят техните песни в отчаян опит да ни заглушат, целия стадион, но най-вече секторите отляво и отдясно на тях отвърнаха с подигравателното “Who are ‘ya??! Who are ‘ya??!” . Второто полувреме започна и вече атмосферата беше доста по-приповдигната : Болтън водеха на полувремето на Манчестър Юнайтед с 1:0. Това ни изтрелваше с 3 точки напред и с мач по-малко, стига да се запази този резултат, а ние да победим. Подкрепата на феновете се засили и песните зачестиха. Минутите минаваха, а двете нули продължавиха да стоят на таблото. Времето буквално летеше, особено за хората на стадиона. Когато контузиха Тио Уолкът и го изнесоха на носилка абсолютно целия стадион стана крака аплодирайки го и викайки неговото име. Слава богу, след мача се разбра, че контузията му не е сериозна. Едуардо влезе на неговото място, който е натурализиран хърватин. 3 дена по-рано Хърватска изхвърли Англия от Европейското, унижавайки ги на Уембли с 2:3. Едуардо игра целия мач и асистира за един от головете. Беше ми интересно каква ще е реакцията на феновете при неговото влизане. Познайте – целия стадион започна да го аплодира когато той влезе. Минутите безмилостно летяха, но аз някак си бях сигурен, че гол ще има , при това даже не един. Уигън не даваха никакви признаци да вкарат гол и гола в тяхната врата вече се “печеше”. В 83-тата минута Галас вкара след прекрасно центриране на Саня. Настана неистова еуфория, която трая около минута и нещо. Хората скачаха и се прегръщаха, крещяха и се радваха. Аз лично не знаех къде съм... . Все пак въпреки непретенциозния съперник, гола дойде доста късно и трудно , а и Болтън все още водеше на Манчестър Юнайтед. След 3-4 минути дойде и вторият гол за Арсенал, дело на Росицки, който предизвика доста по-малка радост, знаейки, че с първия гол си гарантирахме победата. Все пак 2-рия гол я запечата и така всеки почувства едно чувство на облекчение. Започнахме да пеем “We are top of the league, say: We are top of the league!” както и “Going down, going down, going down!” обърнати към агитката на Уигън – намек , че с тази игра тази година ще изпаднат от Премиершип. Последният съдийски сигнал дойде и всички фенове бяха доволни – дойде и потвърждението за крайният резултат от мача на Манчестър. Тези 2 резултата ни даваха 3 чисти точки преднина, а и имаме мач по-малко. Вече заявката за титлата е дадена. След мача малко по малко се прибрахме. Повървяхме 30 минути до следващата метростанция, защото на Арсенал Стейшън имаше километрична опашка. Прибрахме се без проблеми, защото влакове има на всяка минута и тези 60 000 човека се изпариха сякаш из нищото. Нищо общо със задръстванията в София след мач на националния отбор.
Ради и момчетата отидоха на разходка с лодка по Темза, а аз се прибрах в хостела. Просто нямах настроение за разходка по Темза, след изживяното. Исках да се прибера, да се изкъпя, да почина и да осмисля случилото се. Поседях час в стаята и като се успокоих слязох в бара. Бях си самичък , но това не ми пречеше да си лафя ту с барманката, ту с разни клиенти на бара. Естествено, не пропуснах да се изфукам, че съм дошъл заради мача и че днес съм бил на Емирейтс, като хората доста ми се радваха. По едно време група момичета зад мен станаха доста шумни и като се обърнах видях, че играят на някаква игра с малки дървени трупчета. Целта е да се реди кула с тях, като се взима трупче от основата и се слага отгоре. Който събори кулата, е загубил. А наказанието, останах потресен като разбрах, наказанието е ... да пиеш! Само, че на екс. Явно не могат да се напиват като хората и им трябва допълнителен стимул . Стана ми интересно и почнах да ги гледам, а те ме поканиха да направя един ход. Кулата вече беше пред разпадане и аз се поколебах за момент, но после видях, че в халбата ми има не повече от сто милилитра бира и се навих. Успях да сложа трупчето отгоре, а момичето след мен събори кулата и бе “принудена” от останалите момичета да изпие напитката си на екс. След това извадиха някакви карти и пак почнаха някаква игра. Който загуби – пие. Брех, викам си, защо не е “Който загуби – черпи” или нещо подобно, но смислено. Ако този тип игри бъде пренесен в България съм сигурен , че правилата ще се изменят до “Който загуби , не пие” . Така ще имаш истински стимул да спечелиш . Момичетата бяха от северна Англия и бяха дошли на гости на нейна приятелка. Няма нужда да казвам, че бяха изключително грозни, нали ? Бара затвори в 11 и те отидоха да обикалят клубовете, а аз се прибрах да спя. Няколко часа не можех да заспя, въпреки, че бях адски изморен. Просто затваряйки очите си се пренасях мислено на стадиона, а песните ехтяха все още в ушите ми. Беше един ден , изпълнен с много емоции.
Неделя
Сутринта станахме и трябваше да се изнасяме – бяхме резервирали друг хостел за неделята, който беше сравнително по – евтин – 12 паунда. Интересен момент от пътуването с метрото към хостела беше, че срещнах доста интересно семейство : баща с две дъщерички – близначки, а ето как изглеждаха те. Останах потресен като разбрах, че бащата е фен на Арсенал,а майката на Джилингам. Логично обяснение, защо едното момиче беше с тениска на Юнайтед,а другото с на Челси не получих и продължихме по пътя си. Когато се настанихме в доста по-мизерния хостел, Ради, Владо и Петко тръгнаха на шопинг и след това щяха да ходят на мача Фулъм - Блякбърн, а аз останах в пъба да гледам Уест Хям – Тотнъм. Вече бях взел номера на един легендарен фен на Арсенал, с който българският фенклуб се е срещнал в Букурещ. Реших, че ще е хубаво да му звънна да се срещнем и да поговорим за фенството като цяло, а и бях сигурен, че пълен с множество интересни истории. Името му е Майкъл и аз смело набрах номера и натиснах зелената слушалка. В началото той малко се изненада, но после се сети, че неговият приятел от България(zacky) го е предупредил, че евентуално ще му се обадим. Уговорихме си среща на Putney Bridge, като той ми обясни как да стигна с метрото до там. Хванах “тубата”, както англичаните го наричат и след 9 спирки бях там. Срещнахме се, а аз останах изключително учуден, че той беше с тениска на Фулъм – все пак той е легендарен фен на Арсенал, всеки го знае, дори и играчите му подаряват доста често тениските си. Той любезно ми обясни, че харесва много този квартал и , че това е една от най-хубавите части на Лондон , и че Фулъм са му симпатичен отбор. Освен това той даде и уникално обяснение защо са му симпатични – преди няколко сезона направили 3:3 с Тотнъм, с които сме кръвни врагове. На мен ми стана смешно, но повече не го разпитвах за тениската. Той веднага ми предложи да се разходим до стадиона и аз естествено нямах нищо против. Като стигнахме, вече течеше двадесетата минута. Стадиона е в стар романтичен английски стил и сега разбрах защо Майкъл им симпатизира и обича да ходи и на техните мачове – просто стадиона беше истиска романтика със запазения си във времето стил. Сякаш на майтап той предложи да се опитаме да влезнем на мача и аз нямах нищо против. Каза, че тъй като това не е голям мач, нищо чудно да намерим някакви евтини билети отвън. По принцип продаването на билети отвън стадиона е незаконно, но той каза, че не е толкова голям проблем за такъв мач. Фортуна сякаш ни гледаше в този момент, защото вторият човек, който питахме се оказа, че има точно два излишни билета и ни ги продаде за смешната цена от 5 паунда всеки. Като се има предвид, че момчетата бяха взели своите за по 27 паунда от интернет, месец преди заминаването... Както и да е влязохме и се настанихме на уютни дървени седалки, които не бяха сменяни сигурно от създаването на стадиона. Атмосферета на този мач беше съвсем различна, хората сякаш бяха на театър. Хората на предните редове буквално можеха да докоснат играчите, които хвърляха тъч, а самата обстановка наистина беше като на театър – а спектакъла беше футболния мач. Просто такъв тип квартални отбори като Фулъм са за истинско семейно забавление. Имаше хора от абсолютно всякаква възраст , предимно семейства с децата си, както и не малко възрастни хора. На полувремето слезнах на първия ред и се огледах за Ради, Петко и Владо. Сякаш предчувствах , че сред 24-те хиляди на стадиона, те са някъде до нас. Фортуна както казах си знае работата. Бърз поглед надясно и хоп, видях ги 3мата как стоят на 2рия ред. Аз изобщо не знаех къде са им местата и беше абсолютен късмет, че ние купихме 2 билета 15 реда по-нагоре от тях. Те като ме видяха не можаха да повярват на очите си, а Ради като му показах снимката на Майкъл с тениската на Фулъм не можа да повярва. Мача беше горе-долу интересен и свърши 2-2. Майкъл беше най-активния в целия сектор и подканваше постоянно хората да поощряват Фулъм. Представям си как поощрява любимия си Арсенал. Седях до него и след това не можех да чувам с дясното ухо – изключително гръмогласен е. Но иначе е изключително добродушен чичко. На идване към стадиона погалваше абсолютно всяко куче, което се спираше до него, а на 2 пъти се наведе да изхвърли някакъв боклук в коша. Разказа ми как е имал проблеми с алкохола и как от 5 години не е близвал. Изобщо изключително мил и забавен тип, който в момента работи по разрушаването на стария стадион “Хайбъри” и построяването в момента на жилищен комплекс там. След мача се срещнахме извън стадиона и пре-щастливият Владо си купи артикули от фен-шопа. Тогава ги запознах с Майкъл и веднага тръгна яко лаф на тема английски футбол. На тръгване от стадиона имаше репортерски екип с камера. Веднага предложих на Майкъл да говори с екипа да вземат интервю на Владо – все пак е единия от 3мата фена на Фулъм в България , а и е дошъл чак от там за да гледа мача – такава новина не е за испускане. Майкъл съблече тениската и веднага я връчи на Владо да я облече , а той изтича да говори с репортерския екип. Те веднага го познаха, защото, както казах, той е легендарен топчия и му поискаха веднага на него интервю. Всъщност те искаха да чуят реакции от жребия за Световното през 2010-та, който бе теглен по-рано през деня. След края на интервюто той се доказа колко точен пич е и ги попита втори път за интервю, като обясни отново, че той е дошъл специално за този мач. Те обаче отказаха и ние продължихме разочаровани за момент по пътя си. Сто метра по-надолу, точно до един от изходите до стадиона беше спрял автобуса на Блякбърн, който чакаше футболистите. Имаше 50-тина “ловци на автографи” и ние решихме да почакаме да направим някоя друга снимка със звездите на Блякбърн. Успях да взема автографи от Гамст Педерсен, Стивън Рийд,Бени Макарти и Кристофър Самба , по 2 на всяка от страните на билета за мача. Предложих го веднага на Петко, но той учтиво отказа като уточни, че не събира подобни сувенири. Свих рамене и го прибрах в задния джоб, все пак не всеки ден получаваш автограф от подобни футболисти. Изчакахме да излезе и бившият играч на Арсенал Дейвид Бентли , направих му снимка и тръгнахме доволни от стадиона. По пътя си лафихме доста приятно и 4-мата с Майкъл , а той ни засипваше с интересни истории за Лондон, феновете, преживявания при гостувания и така нататък. Той е фен от 69-та година и сигурно е бил на повече от половината мачове на Арсенал в този период. В момента даже е в Севиля за да наблюдава утрешния мач между Севиля и Арсенал. Седнахме в готин пъб в близост до Putney Bridge. Майкъл не пропусна възможността да се изфука с подарената му от фенклуба тениска на Арсенал-България и се съблече демонстративно . Той не носи якета по мачове, а различни тениски свързани с отбора, в случая беше сложил 5 на Арсенал една под друга и отгоре тази на Фулъм. По едно време видях 3ма фена на Блякбърн да излизат от пъба, спрях единия от тях и му подарих билета с 4-те автографа. Той не можеше да повярва, че правя такъв жест и искаше да ме черпи питие, но аз отказах, тъй като скоро трябваше да тръгваме. След това се насочихме към центъра да направим традиционното английско “обикаляне по пъбовете” , където влизаш за по едно питие и сменяш пъба веднага. Влезнахме в някои доста готини местенца, като лафа не спираше да върви. Майкъл ни разведе из центъра, като ни показа доста интересни неща, минахме през легендарния квартал Сохо, през Чайна таун и през лондонските “7-те кьошета”. Времето летеше и вече трябваше да се прибираме за да не изтървем последното метро. Разделихме се в метрото с много прегръдки и си пожелахме доскорошно виждане. И четиримата бяхме единодушни – той е страхотен тип. Обеща да посети България някой ден, особено като му разказахме какви вкусотии готвим , колко са ни хубави жените и какви са ни добри цените. Ради даже му каза, че той си има малък “фен-клуб” в лицето на Арсенал-България, в кръга на шегата , разбира се. Фактически аз го бях виждал много пъти по телевизията и знаех, че е известен фен, но не знаех точно кой е. И сега говорейки си с него напълно свободно за неща от живота ме караше да се чувствам, че и този ден е нещо необикновено. Прибрахме се изморени в хостела и слезнахме в пъба да доизхарчим останалите ни паундове, които не бяха много. Обърнахме по 2 бири и се качихме да спим, защото утре ни чакаше път. Това бяха тези 3 дена в Лондон, изпълнени с емоции и интересни мигове. Радвам се, че изпълних една моя мечта, като успях да го съчетая с това да разгледам един страхотно красив крад, както и да се запозная с много готини хора – в лицата на Петко, Владо и Майкъл. Изкарах си страхотно и като изключим онези мошенници в чейнджа с нечовешката 11%-ва комисионна и факта, че точно преди да замина ми излезна огромна пъпка – това беше едно страхотно преживяване. Искам да благодаря на всички, които се сетиха за мен преди пътуването и ми пожелаха приятно такова, на Ради , който осигури билетите и организира цялата екскурзия, на Любо, че си предостави членската карта, с която успях да вляза на стадиона, на другия Любо, който си предостави фотоапарата, за да мога да запечатам тези мигове както и на онези специални хора, чиито имена няма да споделям , за да не ставам твърде сантиментален. Но на тези 3мата дължа все пак нещо, защото без тях нямаше да е същото, а и нямаше да осъществя всичко това. Това беше от мен приятели, стана доста по-дълго отколкото очаквах, но така е като ти идва от сърце и мисълта ти тече... Сигурен съм, че съм заинтригувал футболните фенове, но се надявам – и не само тях.
26.11.07 Чавдар Баров
Е-mail: [email protected]
П.П. Този разказ го пускам за свободно разпространение по блогове, форуми и сайтове, защото искам повече хора да узнаят за това, че щастието всъщност може да се крие в различни неща , но най-важното е човек да изживява мечтите си, каквито и да са те. Ако желаете да споделите този разказ, моля не променяйте съдържанието, както и оставете отдолу и-меила за контакти, защото ще се радвам на отговори и коментари.
Оригиналният текст е във форума на Фенклуба на Арсенал:
http://arsenal-bulgaria.com/forum/index ... ntry115319
прекрасни снимки 
