Малко пасквили от Бобито, че сме го заебали.
Значимите въпроси
Футболът е за феновете, нали?
Време е да си дадем сметка кое е най-важното нещо в тази игра и да се опитаме да говорим за него
Борислав Борисов
Нова Спорт
Когато отида на мач в Англия, всеки път имам нужда от доста време, за да се успокоя. Причината е в яростта, която ме обзема, сравнявайки играта у нас и там. Защо трябва да се кача на самолет, да измина 1200 мили, за да се насладя на футбола? Защото тук няма как да се получи. И ако си мислите, че е заради качеството на играта, не сте прави. Всеки човек ходи на мач, преди всичко заради емоциите. Удовлетворението идва след това.
Футбол за феновете
Основното усещане винаги е свързано с едно простичко твърдение – тази игра в Англия е за феновете. Вярно е, че напоследък им взимат и доста пари за билети, но те винаги ще имат приоритет. Тази седмица бе обявено, че финалът на „Уембли” за ФА Къп ще бъде в събота от 17,15 ч. местно време. Причината е, че финалът в Шампионската лига пак е в Лондон (случва се за втори път в рамките на три години, но причината е заради огромната печалба, която УЕФА генерира в Лондон). И началният час предизвика невероятен скандал. Защото във въпросната среща ще играят Манчестър Сити и Уигън. И ако Гражданите могат да разчитат на подкрепа от фенове от цялата страна, то при съперника им става дума предимно за местни привърженици от града. Само че те няма как да се върнат обратно у дома, ако отидат на мач, защото няма влакове. Остава опцията да се отиде с кола, което обаче означава да се развали традицията за няколкото бири преди срещата. Беше поискано становище на компанията, която осигурява железопътния превоз, тя пък отказа да пусне допълнителни влакове и така нататък. В крайна сметка Футболната Асоциация е обвинена, че не се грижи за привържениците.
Дори само този случай трябва да ни е достатъчен, за да осъзнаем колко сериозна е разликата между футбола там и у нас. Някога да сте чули в България да се говори дали на феновете ще им е удобно нещо? Не, такъв случай няма. Съзнавам, че има и съществени разлики между двете държави. Една от които е и колко хора всъщност ходят на мачовете. Но въпреки това, аз не съм видял или чул нещо у нас да се прави с аргумента, че на привържениците така ще е по-удобно. Да не говорим някой да дава обяснение защо е направил нещо, което накърнява интересите на тези фенове. Наблягам на този факт, защото хората са наясно кое е най-важното за тях. Привържениците дават изключително много пари за футбол, интересът към играта е огромен, така че те са най-важните.
Отношението към съдиите
И сега се връщаме у нас. Не казвам, че българските арбитри са най-силните на света. Или най-добрите. Правят си грешки. Но и в Европа се случва същото. Онзи ден Манчестър Юнайтед изравни от засада срещу Уест Хем. След срещата мениджърът на Чуковете Сам Алардайс даде интервю, в което каза, че е разочарован от решението, защото отборът му е заслужавал да спечели. И толкова. Какво прави Петър Хубчев след мача на Славия и Берое? Излиза в национален ефир и казва: „Айде стига порнография!” Впоследствие не обяснява какво е имал предвид. И това е един от най-хрисимите хора, които помня в българския футбол. Той рядко избухва по принцип. В крайна сметка един ден след въпросното изказване не е ясно за коя точно порнография става дума. Един вид, майната им на феновете, какво ме интересува дали са разбрали нещо от мен или не. Това не е нормално!
Емоциите са хубаво нещо, но все пак зрителите имат правото да знаят какво е мнението на треньора за срещата. Ето за такъв тип отношение говоря. Колкото и да си недоволен, в онази държава заставаш пред микрофона, казваш какво мислиш и внимаваш как говориш. Има една точка в дисциплинарния правилник на Футболната Асоциация на Англия, според която даден мениджър може да бъде наказан за неуважение към играта. Ще съм страшно любопитен дали някога в България ще бъде въведено нещо подобно.
През годините много пъти се е дискутирала темата за съдийството. По стечение на обстоятелствата и изключително случайно (да загубиш 90 минути заради такъв двубой си звучи като прегрешение) изгледах почти целия мач на Славия и Берое за купата на страната. Очакваше се след края на мача да има приказки за съдиите. Всъщност и двамата треньори - Вили Вуцов и Петър Хубчев, трябва да отговорят на един важен въпрос: Защо в мача имаше толкова малко футбол? За това са отговорни те и никой друг. Имам усещането, че треньорите сочат съдиите, за да не се налага да обясняват всъщност те каква работа са свършили. Защото футболът, който показаха Славия и Берое, е много, много далеч дори от средното ниво за играта у нас. Най-лесното е да кажем колко са ни зле съдиите, но защо специалистите не отварят темата за подготовката на съставите и дали тези, които се грижат за тренировките на отборите, си вършат работата по най-добрия начин. За цялата среща двата отбора не съм убеден дали ритнаха към вратата повече от два-три пъти, обаче накрая пак бяха виновни съдиите.
Истинските въпроси
Сигурно изглежда тъпо да сравнявам Англия и България на тема футбол. Мнозина ще си кажат, че там играят невероятни футболисти, пък тук нямаме такива играчи. Ще са прави. Но в случая не става дума за това. Качеството на играта идва едва след отношението, което се демонстрира. Поради това големият ни проблем е дали си задаваме най-важните въпроси. Вършат ли си достатъчно добре работата треньорите, за да изискваме от играчите да са като онези в Западна Европа? Ако един наставник работи последователно и научи състава си да действа по определен начин, това ще бъде оценено. Ще се види на терена. Само че това не се случва. Дали пък изискванията на същите тези наставници за физическото състояние на футболистите са адекватни? Защото е твърде лесно да констатираме, че играчите не могат да ходят по терена или че мачът е прекалено бавен и муден. Но за да не е така, някой все пак трябва да ги научи. А тези, които носят въпросната отговорност, говорят само и единствено за съдийството. Така е най-лесно, няма да са виновни те, а някой друг.
Абсурдите в играта у нас са страшно много. Онзи ден чух, че Илиан Илиев е помогнал на Левски, като е напуснал и сега отборът трябва да му се отблагодари с титла и купа. Не го разбирам това! Как така той е помогнал, пък всъщност е напуснал? Имаше и още ред невероятни изявления покрай освобождаването на наставника на Левски. Примерно „Той е много добър треньор”. Добре, нека е така. Ама тогава защо е освободен? В Левски нямало да говорят за Илиан Илиев, а щели да гледат само напред. То от такова гледане вече доста години са без купа. Не осъзнаеш ли какво всъщност си направил, няма как да продължиш успешно напред.
С всеки изминал ден се убеждавам, че при нас най-големият проблем изобщо не е качеството на футболистите. То може да се промени, играчите може да се развият, да станат по-силни. Но трябва да се работи с тях. Ние имаме уникалната способност да не обръщаме внимание на реално значимите неща в играта. Когато трябва да се даде важен отговор, мълчим. Също като въпроса защо бе уволнен Илиев от Левски. Или пък какво означава онази порнография на Хубчев. А вечно се занимаваме с глупости като това дали имало дузпа или не. И да има, и да няма, това няма да направи даден отбор по-силен или по-слаб. А точно върху това е редно да се съсредоточим. Другото е маловажно. И докато си задаваме грешните въпроси, сравнението с Англия наистина ще изглежда тъпо. Време е да си дадем сметка кое е най-важното нещо в тази игра и да се опитаме да говорим за него.
Един уикенд в Лондон
Всеки път, когато съм в Англия на мач, разбирам защо тази игра изглежда толкова различно и интересно там. Просто тя е направена за феновете. Да, точно от тях в последните години се взимат твърде много пари, но спокойно мога да заявя, че имаш ли билет за двубоя, можеш да разчиташ на зрелище. А и цялостната атмосфера около двубоите е прекрасна. Поради което и те продължават да плащат тези луди на пръв поглед пари. Един двубой придава смисъл на цялата седмица. А аз бях на два мача - в събота на Арсенал и Норич, а в неделя коментирах Челси и Манчестър Сити от Уембли.
Арсенал - Норич 3:1
Аз винаги отивам доста по-рано на стадиона и минавам през „Хайбъри". В действителност, когато сляза на спирката на метрото, излизам буквално зад този стадион. В дясната страна ти се пада „Емиратс", но до него все пак има едно разстояние за вървене. Веднага пред спирката има няколко сергии и една голяма каравана, на която се продават артикули на Арсенал, но с фенски характер. Винаги съм се питал как така клуба позволява това, защото аз пазарувам от тях, а не от официалния магазин. Причината е, че там има тениски, които са с интригуващи надписи, маниашки са. Примерно представете си един етикет на „Jack Daniel's", черен. И той е копиран на въпросната фланелка. Едно към едно. Само дето вместо Джак Даниелс и Джак Уилшър. Ето такъв тип фланелки. Има и още доста видове, наред със значки, знамена и други подобни атрибути. Детски подаръци също. След това вече официалния магазин ми се вижда леко скучен. Та, това е първата ми спирка. После е „Хайбъри", където духовно се прекланям пред историята и тогава стигам до „Емиратс". Все още ми изглежда малко чужд, но е огромно чудовище на фона на доста други стадиони.
Разликата този път бе в това, че самата среща с Норич протече различно, имаше обрат, който направи двубоят изключително емоционален. Когато си на стадиона доста неща са други. Примерно се вижда движението без топката на определени играчи, което е изумително. Никога не съм се замислял всъщност при новите тактически варианти колко малко се движат централните защитници. И как се въртят играчите. Който е тренирал футбол и отиде на един такъв двубой ще остане смаян колко много неща, които треньорите казват, а ние сме си мислили като деца, че това са безумия, всъщност се използват и спазват. Всичко е като по учебник. И в един момент следва интерпретация в завършващата фаза. Касорла например няма точна позиция, той е абсолютно свободен да се движи където и да е по терена. Влиза в чужди зони, взима топката, подава, после преминава в друга зона. И играчите на Арсенал се съобразяват с него. Останалите са си по местата. Той има пълната свобода. Проблемът естествено е за Киерън Гибс, който остава без подкрепа, но пък там отива по-често Артета.
Норич например беше подреден перфектно пред своето наказателно поле. И движението на играчите не бе индивидуално, а сякаш някой ги направлява с дистанционно. Разстоянието между отделните линии и между членовете на тези линии не се променяше. Топката отива в лявата зона, целият състав се обръща натам. След това същото и вдясно. Уникално е! И въпреки това не издържаха на напрежението. Имаше и нещо друго, всяко статично положение се изпълняваше с предварително заучена комбинация. На екрана често не се виждат детайли, защото камерата следи топката, но на стадиона е вълнуващо да видиш всичко това. По стечение на обстоятелствата до мен на трибуните стоеше човек на Норич, който записваше мача и след всяко положение го връщаше назад, преглеждаше какво се е случило и даваше информация, вероятно на щаба. В същото време записът си продължаваше. Работата и анализът си вървяха в реално време.
Накрая останах силно впечатлен от публиката. До 70-а минута се виждаше, че обстановката не е като за нещо голямо. И тогава Норич започна да бави. Публиката бе провокирана и застана зад отбора си. И в един момент всичко се промени. Яростта на феновете се пренесе на терена. Норич загуби спокойствието и увереността в защита, а Арсенал придоби острота. Преди това бяха влезли вече Уолкот и Подолски, появи се и Окслейд-Чембърлейн. Нервите също играеха роля. Личното ми убеждение е, че ако не бе бавеното на топката, феновете едва ли щяха да са така емоционални. Сякаш онези забавени секунди разяриха публиката. И това бе финалният елемент в представянето на Арсенал.
Има и още нещо, което спокойно мога да кажа, че видях и на следващия ден - реакцията на феновете спрямо дадено събитие е като на един човек. Всяка реакция на 50 хиляди човека, звучи сякаш е на един - въздишка, възклицание или каквато и да е друга реакция. Много е впечатляващо, дава усещането за свой собствен живот на стадиона. Виждал съм го и на други места, което пък ме води към идеята, че явно самите фенове реагират по един и същи начин.
И още нещо - излизането на публиката. Камерите на Скай Спротс често улавят хора, които в края на полувремето напускат стадиона. Казват, че те са видели достатъчно. Всъщност точно зад входовете към трибуните на 3 метра, или дори на 2, има щандове за бира и храна. Така че тези привърженици на почивката се насочват точно в тази посока. Съвсем отделен разговор е дали това е нормално или не. Но не си тръгват. След финалния съдийски сигнал си събрах нещата максимално бързо, защото трябваше да се включвам в предаването и търсех тихо място. Излизайки от трибуните вече имаше доста голяма опашка от хора, наредени за бира. На практика първата бира след мача в повечето случаи е на стадиона. Както и последната преди двубоите.
Уембли
В неделя вече беше различно. Отново отидох доста по-рано, а и за първи път бях на Уембли, така че имах необходимостта да огледам наоколо. По пътя видях доста голям район, който не изглежда нормален за живеене. Беше някак пусто. Е, имаше си къщи и всичко останало, но някак не изглеждаше добре. Поне от метрото! Спирка преди „Уембли" профилът на сградите се промени. Вижда се, че посредством стадиона, в Англия се стремят да облагородят целия район. Точно до Уембли продължават строежите на огромни паркинги, има два хотела (единият бе на Холидей Ин, другият сега не мога да възстановя кой беше, но пак е от подобна верига). Изобщо цялостната им организация е перфектна.
Влизайки имах възможност да отида до тревата и да стъпя на нея. За да не изпадам в излишни емоции, просто ще кажа, че си е спомен за цял живот. Трудно ще забравя всичко, което видях, защото трибуните са само върха на нещата. Животът на стадиона е под тях. Един дребен елемент - има цяла улица, която е с две платна (не са големи естествено), която обикаля целия стадион и е вътрешна за сградата. По нея например след мача върви един камион за събиране на боклук, който е точно като нашите (е, може да е малко по-модерен). Той обикаля по отделните входове и прибира боклуците по абсолютно същия начин както го правят тук в кварталите. Отделно си има огромен паркинг за техниката, която служи за отразяване на мачовете. Имаше и място, където очевидно най-отбраните гости си оставят колите. Изобщо град под трибуните. Беше доста впечатляващо.
Моето коментаторско място беше точно от другата страна на прес-залите. За да стигна от тях до мястото си и после обратно след мача, трябваше да обиколя половината стадион. Тогава и видях тези детайли. На практика Уембли има 6 отделни нива, някои от тях се падат под земята. Просто всичко, което сме гледали за този стадион по телевизията е всъщност интересно, но далеч не е толкова впечатляващо, защото организацията на работа и функционирането на това съоръжение е наистина невероятно. Между другото същата улица я има и под стадиона на Арсенал, но там не съм я обикалял, защото там коментаторското място е точно над прес-залата. И двата стадиона са супермодерни. Чуват се слухове, че Арсенал иска да смени седалките на една голяма част от секторите, за да увеличи капацитета на стадиона си до 70 хиляди и след няколко години да приеме финал в Шампионската Лига. УЕФА просто не може на всеки две години да прави последния мач на Уембли. Така беше през 2011, ще е и този сезон. Като гледах за какво става дума осъзнавам и причината за това желание на европейската централа. Да не говорим, че парите, които се печелят в Лондон (заради нивото на цените на билетите) е далеч над всички други градове в Европа.
Иначе самият стадион не успях добре да преценя как звучи. Не бива да забравяме, че все пак съм на работата и трябваше да коментирам мача. На няколко пъти чувах какво пеят привържениците, но това бе всичко. Направи ми неприятно впечатление, че на някои сектори имаше празни места. Както винаги билетите за феновете на двата отбора бяха разпродадени, докато на трибуните, където трябваше да са корпоративните места имаше празни седалки. Това е отколешен спор в Англия и дори бе зачекнат в неделните вестници. Там имаше яростна дискусия чия е вината за проблемите с феновете на Милоул. Според доста журналисти да оставиш тези привърженици да пият от сутринта и после да отидат на мач в късния следобяд си е просто покана за проблеми. В същото време късният час пък попречи на доста от феновете на Уигън да стигнат за мача, защото няма как да се приберат у дома. Влаковете към Манчестър тръгват преди края на срещата. А билетът, нощувката в Лондон, със сигурност някоя и друга бира, правят разходите някъде към 200 паунда (това е според изследване на Таймс). Сега между другото ще има пак подобен проблем с пътуването за финала, защото е обявен за 5:15, а и двата отбора са от северозападната част на Англия.
Сигурно през годината ще се сещам и за още много неща около това пътуване. Даже и сега бих могъл да добавя по още няколко. Но няма голям смисъл. Истината е, че в нашата професия плюсовете не са чак толкова много. Нямаме много свободно време, когато другите хора почиват, но такива уикенди придават смисъл на работата ни и ни зареждат с енергия и емоции. Пък и виждаш за какво става дума в нормалните държави.
ПП. Извън текста ще добавя, че човек вижда и в какво състояние е нашата спортна журналистика, но това е съвсем друга тема.
Питам, понеже виждам, че често коментира, а и е запознат с много от детайлите, което предполага отделянето на немалко време по темата ...
