Благодарност за Арсен и дръзката му банда
Въпреки че Бенитес надхитри Венгер, играта на Арсенал бе по-впечатляваща
За един сезон Венгер направи много повече за неутралните фенове, отколкото Бенитес и Моуриньо за цяла вечност
Метю Сайед
в. "Таймс"
Трагедия с апокалиптични измерения, човешка катастрофа, сравнима с разтопяването на полярните шапки и опустошаването на горите, събрани в едно. Арсенал бе елиминиран от Шампионската лига и почти сигурно изпусна парата в борбата за титлата на Висшата лига. Всеки, който не е склонен да ридае, да жалее и да окайва този факт, въобще не притежава душа.
Може да кажете, че преувеличавам, но тук става дума за нещо много по-голямо от футбола. Става дума за музика и поезия, за естетика и артистичност, за надежда и смелост. Арсен Венгер можеше да инструктира своя отбор да играе с бездушен прагматизъм, така обичан от противниковите треньори, но французинът не бе готов да предаде своите далеч по-благородни идеали, макар това да би увеличило шансовете за успех на отбора му. Непреклонното и неподправено преследване на красотата от Арсенал само по себе си е нещо красиво: дръзко, епично и в крайна сметка обречено пътешествие, което отведе английската игра, напук на всички очаквания, в света на изящното и артистичното. За един сезон Венгер направи много повече за неутралните футболни запалянковци - с размислите си за духовността, с размислите си за моралните ни устои - отколкото цяла вечност гледане на бездушния реализъм на хора като Жозе Моуриньо и Рафаел Бенитес.
Бандата от дръзки и трагични младоци на Венгер прегърна идеите на своя лидер с наивния ентусиазъм на пехотинците, които сега се озъртат към разрухата наоколо. Но те не бива да се отчайват. Ливърпул, техният завоевател, може и да вдигне европейската купа през следващия месец, само че какво са всъщност тези трофеи, ако не незначителни джунджурийки, които молците и ръждата унищожават? Това, което Арсенал постигна този сезон, ще трае далеч по-дълго време, дори и да остане само в сърцата на онези от нас, които сме ги гледали.
Кой се вдъхнови от Ливърпул на Бенитес или Челси на Аврам Грант извън твърдото им ядро почитатели в Мърсисайд и Западен Лондон, които ги аплодират заради вродената си преданост, но никога от чисто естетически подбуди? Кой нормален човек би гледал постоянно изявите на Ливърпул или Челси и би се усмихвал щастливо и широко? Този довод не е нито "за" Арсенал, нито "срещу" Ливърпул - Арсенал при Джордж Греъм бе също толкова скучен и сух, колкото Ливърпул бе вълнуващ при Боб Пейзли. Не, тук спорът е да почетем отбора на Венгер заради нещо, което се простира отвъд успеха и провала. Венгер разбира това - в любопитното пътешествие, наречено живот, има неща, далеч по-важни от ежедневието. Французинът и неговите футболисти ще почувстват нещо като безутешност. В сряда те се събудиха с разбити мечти и надежди, които преди броени седмици бяха толкова близо. Но вместо отчаяние те трябва да празнуват, че вдъхнаха на футбола естетически смисъл, на какъвто той не се е радвал от отказването на Пеле, Карлос Алберто и компания. Те са знаменити и възхитителни, макар и победени. Може би те са знаменити точно защото бяха победени. Имаше време, когато изглеждаше, че английският футбол е орисан да бъде задушен от прагматизма в играта. Но именно фантазьори и мечтатели като Венгер и неостаряващия сър Алекс Фъргюсън се опълчиха срещу това бедствие. Атакуващият блясък на Манчестър Юнайтед и изящната и сложна творческа находчивост на Арсенал предложиха друг поглед към футбола, който, да се надяваме, ще бъде прегърнат от новото поколение мениджъри и треньори. Футболът отново става "красивата игра". А за това ние трябва да сме благодарни най-вече на несравнимия Венгер.
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 122 госта