Мнениеот VILIO » 28 апр 2009, 09:58
Стига мрънкане... чуждото влияние в английския футбол Е паспорт към успеха
Ровейки из старите си записи онзи ден, се натъкнах на някаква тава на "Кен". Велика банда е тази "Кен", една от любимите ми. Оказва се обаче, че четирима от нея са били немци, а вокалът - японец. Е, нямаше как да преглътна това. Продължих право нататък от "Кен" към "Чес енд Дейв" - двама английски пича като от твоята улица... "Ей ми я биричката на бюфета тука, мама да оправя, ако мине от тука"...
Аз съм от Лондон, Англия, ще знаете, и поради това всичко, което правя, трябва да се определя от този факт. Музиката, която слушам; книгите, които чета; филмите, които гледам; и, преди всичко, футболът, който ме забавлява. Знаете ли онзи Ърнест Хемингуей - американец, писал доста за Испания? Ето защо няма как да сбъркаш с Джефри Арчър.
Занасям се, естествено. Вече не бихме пренебрегнали изкуство, което не е английски плод, както не бихме изпуснали възможността да си оцапаме носовете със спагети (както правеше покойната ми леля) само защото са нещо чуждестранно. Вече сме в нова ера. Не и във футбола обаче - спорт, в който желаем да върнем времето назад.
Мачът между Ливърпул срещу Арсенал не бе свидетелство за тръпката от модерния английския футбол, защото, видите ли, нямало достатъчно англичани на терена. Няма съмнение, че ако Манчестър Юнайтед и Арсенал извъртят 4:4 тази седмица, както е модата тези дни, ние, англичаните, пак няма да го приемем като повод за гордост.
При все това Ливърпул срещу Арсенал бе велик мач, и при това велик английски мач, защото бе изпълнен със съставки, върху които английският клубен футбол е изграден: отворена игра от двата тима, пускане на бесните кавалерии в атака, скорост, страст и високо ниво на техническо майсторство. Наим, бившият играч на Тотнъм, роден в Испания и с марокански корени, го обяснява най-добре: "Нищо им няма на техниката на англичаните. Когато играта се движи толкова бързо, ако техниката ти куца, не ще имаш никакъв шанс."
Трябва да изискваме само това от английския футбол: той да продължава да се играе в същия дух. Паспортните проверки могат да почакат. Ако английски футболист е достатъчно добър, пак ще е на терена, а ако ли не е, няма място там. Недообмисленият идеализъм е ненужен при всички положения. Идеята, че собствениците на клубове искат да продължават да внасят играчи за десетки милиони, когато едно хлапе може да бъде извадено от местния квартал и превърнато в звезда без пари, е напълно безумна.
Всеки клуб в страната се бори да изкара евтино свой талант и тези, които стигнат до елитно ниво, ще са изключителни. Точно поради това и националният отбор на Англия има много добри шансове за успех на Мондиал 2010. Чуждестранните играчи не оставят зад борда добрите англичани, те не ни позволяват да гледаме по-нискокачествен футбол.
Вземете например Арсен Венгер. Както знаем, той мрази английските футболисти и по-първо би продал семейството си в робство, вместо да пусне някого от тях в игра. В края на краищата кой може да забрави какво стори той на Дейвид Бентли. И вижте къде е Бентли сега: в резервите на Тотнъм. Така че може би Венгер не е чак толкова лош в преценките си все пак.
Английският футбол е обграден от толкова много митове, толкова много пропуски в тезите, че ни се налага да се топлим с някаква отминала ера, когато всеки отбор е бил претъпкан с удивителни местни момчета, а ние като нация сме били кралете на футбола. Колко англичани бяха титуляри за Ливърпул, когато спечели Шампионската лига през 2005 г.? Двама: Джейми Карагър и Стивън Джерард. А колко бяха те при предишната евротитла през 1984 г. срещу Рома? Трима: Фил Нийл, Алан Кенеди и Сами Лий - двама бекове и един дефанзивен халф. Манчестър Юнайтед започна миналата година в Москва с два пъти повече англичани в състава.
Всъщност има само един стопроцентово английски отбор, спечелил европейски трофей - Уест Хем, взел КНК през 1965 г. До един англичани, мнозинството местни момчета. "Чувството бе все едно сме взели купата с училищния отбор", каза Боби Моор и определи финала като най-любимия си мач, по-любим дори от онзи с Германия на Мондиал 1966. И разбира се, този модел е идеалният, ала е също така изключение и винаги е бил. Във време, когато говорим за глобална икономика и глобална рецесия, е нереалистично да очакваме, че това размиване на границите няма да се отрази и върху футбола.
Говорим за загуба на идентичността, но ДНК-то на всеки клуб се опира на нещо повече от акта за раждане на своя мениджър и своите играчи. При отпразнуването на 125-годишнината си от Ковънтри Сити попитаха феновете за начини за отбелязването на случая и ответът бе: връщане на кафявия екип за гостувания. Малките неща имат значение. Всеки, който мисли, че влиянието на чуждестранния футбол е лишило Ливърпул от неговата идентичност, просто не е бил на "Анфийлд" във вечер на голям мач.
Това, което влиянието на чуждестранния футбол ни даде, е най-вълнуващият шампионат на света, защото събира най-доброто от английската игра и най-доброто от континенталния стил. Ето защо мач между Ливърпул и Арсенал може да се играе с шепа англичани на терена, и пак да се усеща като изключително наш си. Ние влияем на тях, колкото те влияят на нас.
Странно, че английският футбол получава най-малко признание от англичаните. Любопитно е също, че онези, що желаят да видят най-добрите играчи в най-добрите отбори, обикновено са точно тези, които имат проблем с това. Така че признавам: желая да гледам красива игра и предпочитам "Кен" пред "Чес енд Дейв". Вашето време отдавна мина, хора. Това ви е шансът да видите приличен мач, възползвайте се максимално!
Мартин Самюъл, вестник "Дейли Мейл"